— Копеле!
Омали вдигна отново сопата.
— Какво каза?
— Нищо, нищо.
— Ще платиш ли за възстановяването на велосипеда ми?
— Да, да.
Омали тогава видя купчината трески и изкривени железа, останали от онова, което някога бе вторият му дом.
— И за бараката ми?
— Да, каквото кажеш.
— От основи — нови греди, а и винаги съм си мечтал за една малка веранда, където да посядам в края на летния ден.
— Ти, копе…
— Какво каза? — размаха заплашително сопата Омали.
— Нищо, нищо, остави на мен.
— Добре, сбогом тогава. Желая ти всичко най-хубаво и, моля те, предай най-добрите ми благопожелания на скъпата си съпруга.
Омали закрачи към пощенската кутия и остави майстора на железния юмрук върху прашната земя, да блъска с ръце и с крака и да ругае през здраво стиснатите си зъби.
След като писмото на Професора бе прилежно изпратено, Омали пое към „Летящия лебед.“ Вдигна поглед към пустото небе, синьо като очите на мома дъблинчанка. Всъщност той наистина би се насладил на необичайното лято, ако не бе въвлечен в тази злокобна работа. Като наближи „Лебеда“, той налетя на Норман. Беше денят, в който затваряше по-рано, и досущ като Омали, и той бе жаден за пайнт охлаждаща бира „Лардж“ и за удоволствията в салона. Двамата влязоха в бара, където ги посрещна най-необичаен спектакъл.
Капитан Карсън, когото никой не бе виждал от няколко месеца, стоеше до тезгяха, очевидно в състояние на напреднало опиянение и в твърде окаяни одеяния. Беше облечен в пижама и халат и бе заобиколен от, както изглеждаше, натрупаното му през целия живот имущество в торби и вързопи, пръснати по пода.
— Трийсет проклети години — кълнеше той, — трийсет проклети години да служа на закъсалите и на бедняците, да върша работа, достойна за Нобелова награда, без да има и едно оплакване, една дума срещу мен, и ето ме сега — изхвърлен изведнъж без пукната пара, унизен и разорен.
Омали последва Норман към лакирания барплот и момъкът поръча чифт бири „Лардж“.
— Какво става тука? — прошепна Омали на нещатния барман.
Невил дръпна дръжката на бирената помпа.
— Получил е спешни заповеди за мисията. Превръща се в църква и няма нужда от неговите услуги.
Омали, който се чувстваше доста по-смел след скорошния си сблъсък с Арчрой, се замисли дали не му бе дошло времето да повдигне въпроса за ръчната си количка, но абсолютно окаяното състояние на Капитана пропъди тези мисли от съзнанието му.
— Кой го е изхвърлил, Попечителският борд на мисията ли?
— Не, новият викарий там, някакъв абсолютен боклук, както изглежда.
Един висок боклук, помисли си Омали, де да знаеха другите истината. Ала съдбата сигурно си знаеше работата, след като Капитана би трябвало да съзнава какво прави, като допуска кукувицата в гнездото си.
— Налей му един голям ром за моя сметка — каза Омали. — Струва ми се, че се нуждае от него.
Капитана улови чашата с две ръце и я обърна наведнъж в гърлото си.
— Бог да те благослови, Омали — рече той и обърса устни с ръкава на халата си. — Ти си добър човек.
— Виждам, че времето те е подгонило — рече Джон.
— Подгонило ли ме е? Ти как мислиш, какво правя тук с тези проклети одежди, да не би да съм на маскарад?
— Е, случвало се е.
— Чуй ме. — Капитанът удари със сила празната си чаша върху тезгяха. — Онзи негодник ме прогони от дома ми, изгони мен — мен, човек, служил трийсет години на нуждаещите се и бедните, който би могъл да спечели шибаната Нобелова награда за усилията си, аз, който…
— Да, да — рече Омали. — Виждам, че си човек, който е бил жестоко измамен, но кой те постави в това ужасно положение?
— Онзи проклет папски старик, ето кой. Дойде в мисията ми като вонящ стар скитник, а виж какъв се оказа.
Невил наостри уши.
— Скитник ли каза? — попита нещатният барман. — Кога беше това?
— Преди около три месеца, почука на вратата ми, аз му предложих гостоприемството, което се очаква от мен, а трябваше да го изритам колкото е възможно по-надалеч, това трябваше да направя.
Невил се наведе по-близо до пияния капитан далечно плаване и попита:
— Как изглеждаше?
— Ужасно, мърляво, изпаднало, зло същество, дрипаво като шофьор на такси от Кайро.
— И тук ли е той сега? — продължи Невил.
— Ами… — Капитана се поколеба, залюля се, неустойчив в чехлите си и се улови за барплота. — Може да се каже, че е тук, а може да се каже, че не е. Беше по-дребен, когато пристигна — Капитана посочи гърдите си, сиреч дотам стигал скитникът. — Дребен беше, но сега е огромен, грамаден проклет негодник, дано зло го порази. — Ръката му се издигна високо над главата, а погледите на насъбралата се компания проследиха движението й.
Читать дальше