Робърт Ранкин - Антипапата

Вече не можеше да има съмнение за местоположението на Църквата на Второто пришествие. Всяка нощ сиволикото й паство се промъкваше по обрамчените с дървета улици на имението „Бътс“ към нечестивите й порти. Отец Мойти бе изпълнен от мъчителни самосъмнения, след като енориашите му го напускаха на тълпи.

Професорът стоеше до прозореца си и ги гледаше как минават покрай дома му. Поклати тъжно глава и спусна щорите. Мнозина бяха виждали петте червени монаха, които кръстосваха мистериозно улиците посред нощ. Носеха се слухове, че те извършвали обредите в новата църква. Професорът усети как космите на врата му настръхнаха, когато си помисли за извънземните ужаси, които се криеха зад онези непорочни червени раса. Беше ги видял отново предишната вечер; сбрани в олюляваща се група пред самата градинска порта, те нещо си шепнеха помежду си.

Една светкавица ги бе осветила за миг и Професора видя ужасните сипаничави лица — размазани, лишени от светлина маски на страха. Тогава той бе затворил вратите и бе спуснал стоманения екран от щори, който бе монтирал за по-голяма сигурност. Къщата му вече бе почти в обсадно положение и той бе убеден, че следяха отблизо всеки негов ход.

Омали действаше като куриер и момче за поръчки, пренасяше големи количества книги по магьосничество, които пристигаха всекидневно в пакети от насмолена хартия в ъгловия магазин на Норман. Старикът вече спеше съвсем малко, повечето му време бе посветено на запаметяването на огромни пасажи на мрачен латински.

— С всеки ден се приближаваме все повече — каза той на измъчения ирландец, докато Омали стоварваше поредната половин дузина тежки томове в кабинета.

— Сигурно вече разполагате тук с половината от запасите на Британския музей — отвърна изпотеният Джон.

— Вече разполагам с почти всичко, което ми е нужно — обясни Професора, — но трябва да изпратиш още едно писмо.

— Като стана дума за книги — рече Омали, — заех вашия наръчник по Димак на Арчрой.

Професорът се усмихна леко.

— А какво стана с твоя?

— Никога не съм притежавал такъв — отвърна Омали, — това бе слух, пуснат от Пули. Така избягвахме побоите.

— Е, на добър час на Арчрой, той пострада повече от всички от тази работа. Чух, че освен дето изгубил колата си, магическите си бобени зърна и ранил палеца си, имал нещастието да го връхлети някакъв лунатик в пуловер от остров Феър, да му строши ръката и да нарани главата му.

Омали, който вече не ходеше облечен точно в такива дрехи, кимна болезнено.

— Благодарен съм, че моите сътрапезници в „Лебеда“ бяха дискретни по този въпрос и трябва да благодаря на добрия си приятел Джим, че ми зае за постоянно втория си костюм.

Професорът подсвирна през зъби.

— Два костюма… този Пули наистина се оказва заможен.

Омали сръбна замислен от питието си и сбърчи чело.

— Скоро ли ще свърши всичко това? — попита той. — Вижда ли се светлина в дъното на тунела?

Професорът стоеше пред отворените френски прозорци, залязващото слънце удължаваше сянката му чак до отсрещната стена на стаята.

— В действие са велики сили — каза той с отчужден глас, — а е казано: „Мелничните камъни на Бог мелят бавно, но изключително ситно.“

Ако това бе отговор на въпроса на Омали, то ирландецът не го разбра, но щом старикът се обърна гърбом, той се възползва от възможността да си налее още един много голям скоч.

— Уусаа! — Страхотен вик и стряскаща фигура, облечена в копринено кимоно, черни панталони, завързани здраво около глезените и окаляни гуменки изскочи от бараката в парцела, прелетя над високите метър и половина колчета на градинския боб с единствен скок и се приземи с оглушителен трясък върху купчина обърнати наопаки куполообразни оранжерийни капаци.

— По дяволите! — Силуетът отстъпи от руините, поправи перуката си и… Банзай! — засили се напред, демонстрира удивителна ката и заби пръстите на дясната си ръка в ръждясалата стена на бараката.

Тази фигура принадлежеше на Арчрой и той беше вече доста напреднал в овладяването на тайните на легендарния граф Данте. Територията около бараката му бе маса от струпани руини, ръчната количка бе на трески, а кофата за поливане бе напълно обезобразено кълбо от поцинкована ламарина.

Арчрой продължи напред с пружиниращата си походка в търсене на неща за разрушаване. Наръчника Димак бе отворен на страница, озаглавена „Изкуството на желязната ръка.“

— А-а-а-р-у-у-у! — Арчрой скочи във въздуха и изрита ветропоказателя от покрива на бараката на Омали, след което се приземи върху пружиниращите си крака. Засмя се високо и смехът заехтя над пустошта, отекна от стената на мисията и изчезна над главата му по посока на реката.