Робърт Ранкин - Антипапата

— Професоре! — извика Джим и почука по рамката на прозореца.

— Влизай, Джим — долетя ободрителния отговор. — И доведи Омали със себе си.

Двамата се спогледаха, свиха рамене и влязоха в стаята. Погледът на Пули се спря набързо върху Професора, а после се закова върху мястото, което за последно обитаваха бобените същества.

— Къде са те?

— Малко попораснаха, Джим — отвърна Професора. — Принудих се да ги настаня в по-голямо и по-безопасно помещение.

Професора дрънна звънчето и Гамън се появи мигновено като във фокус с бутилка скоч върху сребърен поднос.

— Хайде сега — каза Професора, след необходимата според него прилична пауза, за да се настанят във фотьойлите и да опитат уискито, — доколкото разбирам, имате да ми кажете нещо. И доколкото още разбирам, ти си се доверил на господин Омали? — Пули наведе глава. — Толкова по-добре, смятам аз, беше неизбежно да го сториш. И така, след като вече знаеш всичко, какво мислиш по въпроса, Омали?

На хванатия малко натясно Омали му бе трудно да отговори, затова направи комбинация от повдигане на рамене, конвулсивен тик и бърза, но умна усмивка, за да даде да се разбере, че още не бе мобилизирал достатъчно интелектуални средства, за да се справи изцяло със ситуацията.

Професорът обаче изтълкува това по друг начин и рече:

— Значи си объркан.

— Така е — отвърна Джон.

— Е — продължи Професора, — какво ви води насам?

Омали погледна към Джим Пули, за да потърси подкрепа. Джим сви рамене:

— Най-добре е ти да му разкажеш всичко.

Омали започна да преразказва преживелиците си през деня. Когато ирландецът свърши, Професора се изправи. Прекоси стаята, за да отиде до един от огромните си библиотечни шкафове, от който извади старо, подвързано в червено издание и го постави върху писалището.

— Кажи ми, Джон — рече той. — Дали ще познаеш лицето от портрета, ако го видиш отново?

— Трудно бих го забравил.

— Имам една теория — рече Професор Слокъм, — че си имаме работа с някакъв вид повторение в петстотингодишен цикъл. Бих искал да разгледаш тази книга и да ми кажеш, ако в нея има факсимиле от портрета, който си видял.

Омали седна на стола на Професора и започна да разлиства с палец страниците.

— Това е много ценна книга — предупреди го Професора, след като мазолестият палец на Омали прегъна ъгълчето на поредната изящна страница.

— Извинете.

— Кажете, Професоре — рече Джим, — ако можем да го идентифицираме, дори ако можем да потропаме на вратата му и да се изправим срещу него лице в лице, какво можем да сторим? И Омали, и аз сме го виждали, ама той е над два метра висок и при това е як. Не бих се осмелил да му замахна, а пък и, доколкото можем да се закълнем в това, той не е извършил никакво престъпление. Тогава какво ще правим?

— Можеш да опиташ граждански арест — рече Омали и спря да разлиства.

— Гледай си книгата — каза му строго Професора.

— Китките ме заболяха — оплака се Омали, — и погледът ми вече се разфокусира да гледам всичките тези картинки.

— Остри ли бяха клюновете на онези птици? — попита Професора.

Китките на Джон изведнъж бяха чудодейно излекувани.

— Добре де — обърна се Джим към Професора, — как ще го спрем?

— Ако си имаме работа с някаква форма на негативна теология, тогава изпитаните и проверени методи на позитивната теология ще ни послужат както винаги.

— Огън и вода и свещеното слово.

— Точно така, убеден съм в това.

— Намерих го! — извика неочаквано Омали, скочи и забучи пръст в отворената книга. — Той е, сигурен съм, не може да бъде сбъркан.

Пули и Професора мигом заобиколиха Омали и занадничаха иззад широките му рамене.

Професорът се наведе напред и прокара трепереща ръка върху текста под гравюрата репродукция на портрета.

— Сигурен ли си? — попита той, обръщайки се към Омали. — Не бива да грешим, ще стане наистина много лошо, ако си посочил погрешния човек.

Пули се наведе към гравюрата.

— Не — рече той, — няма грешка.

Професорът се отдалечи бавно от двамината мъже край писалището.

— Господа — рече тържествено той, — това е портрет на Родриго Борджия, роден във Валенсия на 1 януари 1431 година, починал в Рим на 18 август 1503-а. Родриго Борджия — папа Александър VI.

— Точно така — чу се бумтящ глас. — Аз съм Родриго Ленцуоли Борджия и съм дошъл за децата си!

Френските прозорци отхвърчаха назад едновременно с шума на строшено стъкло и цепеща се дограма и на входа се появи огромна фигура. Беше най-малко два метра висок и наведе масивната си глава, когато прекрачи прозореца. Беше облечен в тъмночервените папски одежди и бе съпровождан от странно трептяща аура, която блещукаше и грееше около него.