Робърт Ранкин - Антипапата

Омали вдигна чашата си и с ъгълчето на окото си забеляза, че жената на Арчрой бе вдигнала своята към портрета, като за поздрав.

— Това да не би да беше на латински?

— Така ли? — рече невинно жената на Арчрой. — Мисля, че е само тост или нещо подобно, но не си спомням къде съм го чувала.

— Няма значение — рече Джон и посръбна от джина си. In vino veritas , помисли си той. — Ще пийнем ли по още един? — попита той и скочи на крака.

Докато наливаше два големи джина в изисканите чаши, той определено изпита чувството, че някой го наблюдава — не жената на Арчрой, която си седеше и скромно придърпваше полата си над коленете, а от някакво чуждо присъствие, което дебнеше невидимо. Беше обезпокоително чувство и Омали успя да го отхвърли много трудно. Върна се на дивана с напитките — неговата единична, а нейната — тройна.

— За нас — рече той.

— Ab aeterno, Ab ante, Ab antiquo — отвърна госпожата на Арчрой.

— До дъно — каза Джон.

След още три непропорционално разбъркани тройни питиета жената на Арчрой започна да стопля отношението си към неочаквания гост по онзи страстен начин, който Омали бе дошъл да оцени.

— Да се качим ли горе? — попита той, когато стопанката на дома започна да гризе ухото му и да си играе с пуловера му.

— Да го направим тук — измънка тя.

— Какво, на новата ти холна гарнитура?

— Защо не?

Омали изрита черните си лачени обувки с тренирана лекота и събу белите си панталони за крикет.

— Да не си бръснал и краката си? — попита жената на Арчрой, като забеляза кървавите белези по глезените на Омали.

— Заплетох се в едни шипки.

Розовият диван бе здраво конструиран и добре тапициран с най-фин дунапрен. Пое нападението срещу себе си без да се оплаква, ала нещо все пак не бе наред. Омали усети, че не може да се представи в обичайния си стил и финес, искрата просто я нямаше.

Жената на Арчрой забеляза почти мигновено това.

— Хайде, човече — извика тя, — захващай се за работа!

Омали се изправи.

— Някой ни гледа — рече той. — Усещам как погледът му ме изгаря.

— Глупости, тук няма никой друг, освен нас.

Омали направи още един опит, но без резултат.

— Онази картина е — рече той, изведнъж прозрял. — Не го ли усещаш?

— Не усещам нищо, в това е бедата.

— Обърни я с лице към стената, изкарва ме извън ритъм.

— Не! — жената на Арчрой се хвърли от дивана и застана с гръб към портрета с разтворени ръце. Беше готова да отблъсне цяла армия, ако се наложи.

— Успокой се — каза Омали. — Извинявай, ако съм те обидил. Тогава му метни една покривка, аз няма да го докосвам.

— Да го закрия с покривка — него! Не ставай глупак!

Омали бързешком навличаше панталона си. Нещо тук съвсем не беше наред. Жената на Арчрой изглеждаше напълно обезумяла и това не се дължеше само на джина. Тази жена е обсебена, рече си той. О, по дяволите, беше намушкал двата си крака в един крачол. Търкулна се на пода — една ритаща купчина. Жената пристъпи напред и застана над него, избухнала в истеричен смях.

— За нищо не ставаш — подиграваше му се тя. — Умряла риба, не можеш да го направиш!

— Имам една уговорена среща — запелтечи Джон, опитвайки се да освободи преплетените си крака. — Трябва да си вървя и да си гледам работата.

— Ти не си мъж — продължаваше жената. — „Той“ е единственият мъж в Брентфорд, единственият мъж на света.

— Кой е той? — Омали спря безполезната си борба за миг. Всичко това имаше привкуса на мистериозна интрига. Макар да бе в очевидно неизгодно положение в нозете на разбесняла се лунатичка, той никога не би си простил, ако пропуснеше възможността да разбере какво става.

— Кой е „Той“?

— Той ли? Той е роденият отново, роденият повторно. Той…

Жената се извърна от Омали и коленичи пред портрета. Омали бързешком оправи крачолите си и се изправи разтреперен. Грабна лачените си обувки и тръгна към вратата. Вече не копнееше за обяснение, копнееше единствено за едно голямо двойно и за относително здравия разум на „Летящия лебед.“ От устата на жената се лееха фрази на развален латински и Омали си плю на петите. Отвори външната врата и повали Арчрой, който стоеше пред нея с протегнат към бравата ключ. Сграбчи задрямалия кротко Марчънт и отпраши с най-висока скорост.

Когато влезе с гръм и трясък в салона на бара, драматичният му вид не убягна от вниманието на посетителите. Белите му панталони за крикет бяха малко омазнени с грес около маншетите, а носът му бе започнал да кърви.