Робърт Ранкин - Антипапата

— Де да беше така — каза той със зловещ тон.

Пули обърна скоча си и огледа кабинета на Професора.

— Шумът — рече той, — докато стоях до прозореца, чух шум.

— Наистина ли?

— Звук като от драскане.

Пули се надигна на лакти и се огледа. Всичко си изглеждаше както винаги — разхвърляни книги по магьосничество, чудати реликви и машинарии с бронзови зъбчатки. Но там, в самия център на стаята, върху нисък подиум в очертан с тебешир петоъгълник стоеше стъклена кутия, покрита с нещо, което приличаше на олтарна завеса.

— Хамстери? — попита Джим. — Или леминги, от онези гадни вонящи дребосъци?

Пули се надигна да провери, но Професора го спря с твърда, непоклатима ръка. Джим се възхити на новопридобитата сила на стареца.

— Не поглеждай, Джим — рече с драматичен тон Професора, — видяното никак няма да ти хареса.

— Хамстерите не могат да изплашат един Пули — каза Джим.

— Кажи ми — запита го Професора, — какви необичайни приключения ти се случиха след последната ни среща?

— Е, щом ме питате — отвърна Джим и между няколко наливания на скоч разказа на кискащия се Професор за вълненията и развлеченията през каубойската вечер в „Летящия лебед“.

Професорът изтри очи.

— Аз, разбира се, чух експлозията — рече станалият изведнъж отново сериозен старец. — Същата вечер навън се случиха и други неща, неща, за които най-добре е да не си спомняме и дори да споменаваме.

Пули се почеса зад ухото.

— Омали и аз видяхме нещо онази нощ, или ни се стори, че сме видели, но и двамата бяхме употребили абсурдно големи количества от добрия стар „Шейкбели“.

Професора се наведе напред на стола си и фиксира Джим с искрящ поглед.

— Какво видяхте? — попита той с ужасно настойчив глас, който доста обърка чувствителния Пули.

— Ами… — Пули направи пауза, за да му налеят отново. — Беше много странно, само това знам.

След което Джим разказа историята си дотолкова, доколкото можеше да си я спомни, сети се с готическа яснота за скърцащата количка и загадъчния й товар, за страховитата фигура върху стената на мисията.

— А ярката светлина? Виждал ли си някога нещо подобно?

— Никога, нито пък искам да я видя отново.

Професора се усмихна.

— Омали се прекръсти — рече Джим. — А и аз бях доста стреснат.

— Аха — каза Професора. — С всеки изминал час става все по-ясно. Сега вече имам по-ясна представа с какво си имаме работа.

— Радвам се, че някой има представа — каза Джим и разклати празната си чаша върху подлакътника на креслото. — Яд ме е само за количката.

— Джим — каза Професора, изправи се, прекоси бавно стаята и отиде до френските прозорци, където се спря и се вгледа в мрака. — Джим, ако ти доверя откритията си, мога ли да разчитам на пълната ти дискретност?

— Разбира се.

— Това лесно се казва, но този път клетвата ще бъде сериозна, а не празни приказки.

Тонът на Професора бе толкова ледено сериозен, че Джим се поколеба за миг, запита се дали нямаше да е по-добре да не узнава каквото и да е. Но както винаги вроденото му любопитство взе връх и с простичките думи „Кълна се“ той безвъзвратно подпечата съдбата си.

— Ела тогава, ще ти покажа!

Професора отиде до покритата стъклена кутия и отчаяното драскане започна отново. Джим напълни чашата си и се надигна колебливо, за да се присъедини към домакина си.

— Трябваше да ги унищожа, знам — рече Професора и в гласа му се прокрадна нотка на страх. — Но аз съм човек на науката и когато човек усеща, че е на ръба на откритието…

С рязко движение той дръпна бродираната олтарна покривка и разкри пред ужасените очи на Джим гледка, която щеше да преследва сънищата му години наред.

Вътре в кутията, драскащи по гладките стени, се намираха движещи се като обезумели създания — пет отвратителни човекоподобни същества високи от осемнайсет до двайсет сантиметра. Бяха преплетени като чворестите корени на многолетен дъб, ала на „главата“ на всяко от тях се отваряше и затваряше още неоформена уста. От непрекъснато мърдащите им отверстия върху лъскавите им пъпчиви форми се стичаше слуз.

Джим се отдръпна ужасен до дъното на душата си и закри уста с ръка. Професора изрече някаква фраза на латински и отново просна покривката. Обезумялото драскане стихна тъй бързо, както бе започнало.

Пули се заклатушка към креслото си, седна и се улови за главата; от челото му се лееше пот.

— Какви са тези? — попита той с глас, който повече приличаше на ридание. — Защо ги държите тук?