Робърт Ранкин - Антипапата

— В десния ми крачол се е забило колче — изстена Джим. — Помощ, помощ, тук има паднал човек!

— Млъкни, проклет глупако — рече Джон, размахал ръце в опит да се изправи. — Погледни натам.

Пули се поизправи доколкото можа и се взря натам, накъдето сочеше показалеца на Джон.

Отвъд градинските парцели — откъм мисията — грееше ярка светлина. Досущ като фар, който метеше пространството над главите им. В един бързо отлитащ миг те го видяха — силуета на огромен мъж, изправен върху оградата на мисията, със скръстени ръце и разкрачени крака. Макар и двамата да го зърнаха само за частица от секундата, усещането за неоспоримо величие и за най-страшно зло бе абсолютно смазващо.

Омали се прекръсти с трепереща ръка.

Пули рече:

— Аз май ще повърна.

„Летящия лебед“ остана затворен три седмици. Слънцето залязваше ден подир ден и имаше всички признаци, че предстои „Дълго и горещо лято.“ 14 14 „Дългото горещо лято“ — американски филм (1958) на режисьора Мартин Рид, в главните роли Пол Нюман, Джон Уудуорд и др. по разкази на Уилям Фокнър. През 1985 г. режисьорът Стюарт Купър прави римейк, в главните роли Ава Гарднър, Джудит Айви и др. В небето не се мяркаше нито едно облаче, нивото на гребното езеро в парка Гънърсбъри бе спаднало с цели двайсетина сантиметра, а дъното на пресъхналия канал се бе напукало и втвърдило и приличаше на някакъв изгорен от слънцето пъзел. Със спускането на всяка вечер вместо благословената хладина идваше въздух, нажежен до кипване. Невъзможно беше да се спи. Прозорците бяха постоянно отворени, маслото се топеше по лавиците на бакалиите и всички видове електроуреди изпищяваха и спираха да функционират. Онези жители, които всяка вечер обработваха парцелите си, гледаха с тъга как реколтата им се съсухря и умира. Никакво поливане не можеше да я спаси, а пък и пресата бе обявила, че е вероятно да бъде въведен воден режим.

„Летящия лебед“ отвори без особени церемонии. Нищо не изглеждаше да е променено, някои части от бара бяха неохотно пребоядисани, а мъжката тоалетна — построена наново. Невил стоеше на обичайното си място и полираше чаши, като от време на време попиваше влажното си чело. Каубойската вечер все едно не беше се случвала.

Дръжките на бирените помпи се бяха върнали по местата си на бара, но само три от тях бяха напълно действащи.

— Отдавам го на отмъстителността на пивоварната — бе споделил Невил с Омали.

— Радвам се обаче да те видя отново — каза ирландецът и подаде точната сума през тезгяха и даде знак да му се наточи от обичайната бира.

— Тя още не е включена — отвърна Невил. — И цената се вдигна с едно пени на пайнт.

Омали въздъхна тежко и рече:

— В трагични времена живеем. Половин пайнт светло тогава.

Арчрой седеше в опаления си от слънцето парцел, а главата му блестеше като купола на ислямска джамия. Изоставената перука висеше върху дръжката на едно гребло, досущ като скалп пред вигвама на велик вожд. В полирания череп на Арчрой се мътеха зли мисли. Тази година изобщо не беше неговата година: първо — загубата на обичния му автомобил, след това — изчезването на магическите му бобени зърна, съсипването на доматената му реколта, а сега пък — и този птичарник. Птичарник, моля ви се! Арчрой замислено дръпна сухото стъбло на някога обещаващ доматен стрък и сви рамене в пълно отчаяние.

Нещата не можеха да продължават по този начин. Един от двама им трябваше да си отиде, а омразният птичарник изглеждаше издигнат като за постоянно. Три седмици строеж и направен по модела на прочутата птича къща на лорд Сноудаун, онова нещо се издигаше високо и заслоняваше кухнята и затъмняваше спалнята му. Присъствието му бе вдъхновило, разбира се, майтапите на колегите му, които му лепнаха прякора „Птичаря на Брентфорд“.

Засега чудовищната клетка си оставаше празна, но Арчрой се изпълваше с все по-големи подозрения относно това с какви пернати обитатели планираше да я засели жена му. Живееше в постоянен страх от почукване на вратата, което щеше да обяви доставката на цял камион крилати паразити.

— Ще свърша със себе си — рече Арчрой. — И тогава ще им покажа, че съм напълно сериозен. Той изтръгна последните изсъхнали доматени стъбла и ги изхвърли в прахта. — Нещо драматично, нещо впечатляващо, което да смае света. Ще им покажа аз…

Капитан Карсън се бе сгушил, седнал под дебелото одеяло в стария корабен шезлонг на верандата на мисията. Взираше се в трептящата мараня, ала не виждаше нищо. Главата му се поклащаше на равни интервали, сякаш в такт с някаква полузабравена моряшка песен. Откъм вътрешността на мисията се носеха строителни шумове. Защото този следобед, въпреки всепоглъщащата жега, от която никой не можеше да избяга, вътре ставаха големи промени. Режеха се греди, мъжествено се въртяха чукове и длета. Металическите трясъци от студените секачи върху зидарията звънтяха в свръхнагорещения въздух, из него се носеха трески от проядени от дървояд летви и шума от скърцането на вдигнатите дъски на дюшемето. В ход бе работата по голямо преустройство и то очевидно бе извършвано с машинална неуморимост.