Робърт Ранкин - Антипапата

Косматия Дейв въртеше като обезумял трикилограмовия чук с дълга дръжка в посока към викторианската камина. Лъскавата стомана на главата на чука се отразяваше върху полираната полица, вдигаше рой искри и потъваше в мазилката на стената. В такива случаи обикновено щеше да прозвучи „Хайде, всички инструменти настрани, да вървим да пийнем по бира“, но Дейв само си плю на ръцете и вдигна наполовина спуснатия инструмент за нова атака. Гъсто обрасналият с брада негов брат стоеше на едно дървено „магаре“ и се бе заел с една релса за окачване на картини с лост „кози крак“. Никой от двамата не говореше, заети бяха с безразсъдната си работа; тук нямаше нищо подобно на безкрайните шеги, пушене на цигарки и простото подсвиркване, свързвано обикновено с двамата не особено трудолюбиви окаяници, тук цареше единствено голямата пара, тежкият ръчен труд, издигнат до крайна и ужасяваща степен.

Денят от дългото и горещо лято продължаваше, премина в яркочервена вечер, която, на свой ред, се превърна в свечеряване със залез, който би накарал и най-циничните мъже да повдигнат учудено вежди. Джим Пули се поразмърда от хипнотичната си дрямка на пейката пред библиотеката „Мемориъл“ и се оригна силно. Глождещият го стомах му напомни, че имаше нужда да хапне нещо, а вечерното небе напомни на винаги бдителния Джим, че денят приближаваше към края си.

Той намери пакетчето цигари, скрито в хастара на вехтото си сако от туид. От него се показа само една цигарка.

— Трудни времена — рече Джим ей така, без да се обръща към някого. Запали последната си цигара и се взря в изпъстреното със звезди небе. — Чудя се какво ли прави професор Слокъм.

След настъпването на тропическото лято никой не бе виждал учения старик по улиците на Брентфорд. Всекидневните му обхождания на границите на малката общност бяха престанали. Пули се опита да си спомни кога за последно бе виждал възрастния Професор и осъзна, че това се бе случило чак преди месец, в нощта на доблестния му подвиг.

— Старецът сигурно страда от нещо отвратително в тази жега — рече си той — и ще бъде благодарен да му се яви някой вечерен посетител, който да го облекчи от скуката на знойните часове.

Доволен от убедителността на тези разсъждения, Пули дръпна силно от цигарата си, издиша във въздуха огромно кълбо млечнобял дим и прекоси безлюдната улица на път към дома на професора.

Имението „Бътс“ се рееше в безвремието с цялото си великолепие. Високата сграда в стил „Джордж V“ блестеше бяла на лунната светлина, а уличните лампи хвърляха ярки сенки върху оградените дворове и пазеха входовете към малките улички.

Вечерницата, първата звезда тази нощ, намигна на Пули, който, бръкнал в джобовете си заобиколи ъгъла и се насочи към дома на Професора. Вратата към градината бе открехната и Пули се мушна безшумно покрай обвитите в бръшлян стени. Пред него се мержелееше светлина, идваща от отворения френски прозорец и Джим бе привлечен от нея, окуражен от мислите за шерито на Професора.

Чак когато стигна до отворените прозорци, звукът достигна до него. Пули спря, напрегна уши, изведнъж нащрек за неуловима, неопределима странност. Отвътре се носеха любопитни шумове — звуци на възбудено, обезумяло стържене и дращене.

Пули протегна ръка към мрежестата завеса и като го стори, усети как стържещите звуци усилиха настойчивостта и възбудата си.

Последва неочаквано движение, здрави пръсти се сключиха около китката му и той бе отхвърлен назад с единствена умела хватка, която го вдигна във въздуха и го запрати да се претърколи върху килима като един мръсен вързоп от туид. С доста силен глух удар Пули се спря под един от масивните библиотечни шкафове на Професора.

— Милост — изпищя Джим и прикри с ръце главата си. — Джеймс Пули съм, пацифист и приятел на всички.

— Джим, скъпи мой приятелю, приеми извиненията ми.

Джим погледна предпазливо през пръсти.

— Професоре? — рече той.

— Много съжалявам, очаквах някого другиго.

— Страхотно посрещане — рече Джим.

Старикът помогна на падналия Пули да се изправи на крака и го отведе до едно от удобните кресла до камината. Наля му чаша скоч, която Пули прие с готовност.

— Много готин удар ми нанесохте там — рече Джим.

— Димак — отвърна по-възрастният. — Съкратен курс по пощата, воден от знаменития граф Данте.

— Чувал съм за него — каза Джим. — Най-смъртоносният човек на земята, така казват.

Професорът прехапа устна.