Робърт Ранкин - Антипапата

Пули подръпна бакенбардите си.

— Аз бих им драснал кибрита на онези мерзавци — рече храбро той.

— Не е толкова просто, никога не е. Тези бобени зърна са симптомът, а не причината. Да ги унищожим сега, ще означава да изхвърлим единствената надежда, която имаме да открием злата сила, която ги е донесла тук.

— Нещо не ми се нрави звученето на това „ние“, което непрекъснато повтаряте.

— Джим, искам да ми разкажеш всичко, което си чувал за скитника. Всеки слух, всяка история, всичко, което може да ни насочи към мотивите му, към силата и към слабите му страни.

Стомахът на Пули издаде звук, който е неудобно да описваме.

— Професоре — рече той, — ще ви бъда безкрайно благодарен, ако получа нещо за закуска. Не съм хапвал нищичко от двайсет и четири часа. И се чувствам малко огладнял.

— Разбира се.

Професорът дрънна звънчето, с което повика престарелия си слуга. Сервирана бе хубава закуска от затоплена франзела, яйца, бекон, домати, кафе и препечени филийки и Пули се зае с нея с лакомо усърдие.

През следващия час Джим говори за всичко чуто за мистериозния скитник — от първата среща на Невил с него до ужасяващото преживяване на Норман в кафе „Перото“, както и за обърканите теории, предположения и спекулации, които изобилстваха в „Лебеда“. Говори за приказките на Соуп Дистант за Кухата Земя, като пропусна собствените си преживелици в тайнствения подземен свят, както и за приказните бръщолевения на Омали и на онези, които смятаха, че скитникът бил Скитникът евреин.

Старият Професор слушаше внимателно, от време на време повдигаше снежнобяла вежда или поклащаше глава, докато най-накрая историята на Джим се изчерпи.

— Удивително — рече най-сетне той, — много удивително. И ти твърдиш, че всички, които са имали някакви лични контакти с онзи скитник, са изпитали непреодолима нужда да се прекръстят?

— Така е, доколкото си спомням, но вие трябва да разберете, че доста от онова, което ви разказах, бе чуто от втора ръка, а никой тук, наоколо, няма да ви каже нещо, ако може да го премълчи.

— Това ми е известно.

— И така, какво трябва да се направи?

— Мисля, че понастоящем можем да направим твърде малко. Трябва непрекъснато да сме нащрек. Докладвай ми за всяка информация, която ти попадне, независимо колко е смътна и неясна. Аз ще се подготвя по най-добрия начин — и умствено, и физически. Нашият човек е наблизо, това е сигурно. Ти си го виждал. Аз чувствам близостта му, същото важи и за съществата в онази кутия. Той скоро ще дойде за тях и когато го направи, ние трябва да сме готови. — Пули посегна към кутията за цигари. — Защо не вземеш една от горното си джобче? — попита старият Професор и се усмихна широко.

По обяд Пули седеше на ъгловото си място в „Летящия лебед“, а половин пайнт светло пиво бързо се стопляше пред него. Въздъхна дълбоко. Всичко онова, което Професора бе казал, бе легнало тежко на душата му и той се чудеше как най-добре да постъпи. Мислеше си, че трябва да иде в мисията и да атакува Капитан Карсън относно, както би се изразил Шерлок Холмс, „необичайната случка с откраднатата ръчна количка“ — нещо, което той и Омали наистина би трябвало да направят още на следващия ден. Но враждебността на Капитана към всякакви гости бе широко известна, особено на Джим, който веднъж бе наминал да изкрънка легло за пренощуване и бе прогонен с канджа. А и в крайна сметка количката бе на Омали и ако той бе предпочел да забрави за случилото се, то си беше негова работа.

„Може би — мислеше си той, — най-добре ще бъде Професора да предаде «бобените зърна» на онзи Черния, който и да бе той, с надеждата, че като ги получи, ще си тръгне и никога повече няма да се завърне насам.“ Но и това не вършеше работа, Пули бе усетил злото и знаеше, че Професора беше прав. То нямаше да си тръгне, само ако бъде игнорирано. Пули отново въздъхна. Капчица пот се търкулна по носа му и цопна в бирата.

В „Летящия лебед“ влезе Арчрой. Пули не беше го виждал от няколко седмици; кой знае защо той отсъства по време на фиаското на каубойската вечер. Джим се питаше в каква посока се бяха насочили подозренията му по въпроса за изчезването на бобените зърна. „Той не знае какъв късметлия е!“ помисли си Джим.

Арчрой обаче в дадения случай далеч не изглеждаше като късметлия. Раменете му бяха отпуснати, а перуката му висеше опасно килната върху лъщящото му теме. Пули го наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Не можеше да си спомни да бе виждал някога по-потиснат човек, затова се запита дали този жалък екземпляр би оценил няколко благи думи. Но Джим за нищо на света не можеше да се сети за такива. Арчрой вдигна глава от процеса на наточване на бирата му и забеляза Пули, кимна неуверено за поздрав и потъна отново в несретата си.