Робърт Ранкин - Антипапата

— Пуснете ме да си вървя — изхленчи той. — Всичко това ми омръзна, пуснете ме.

Гигантът в тъмночервено обърна дяволския си поглед отново към младия мъж.

— Няма откъде да избягаш Кроули — рече той с глас, който приличаше на ниския тътен на далечен гръм. — Нямаш изход, вече си мъртъв, мъртъв си от мига, в който влезе в тази стая, мъртъв от мига, в който вдигна чашка към устните си, мъртъв си, Кроули.

— Не съм мъртъв — извика младежът, а очите му се напълниха със сълзи. — Ще ви осъдя за всичко това, не ми липсва влияние, аз съм… — Той изведнъж се вдърви, сякаш яка корда бе здраво стегната около врата му. Очите му започнаха да изскачат от орбитите си, а езикът му се изплези от устата. Беше черен и сух, като езика на стара висока обувка. — Вие… вие… — рече задавено той, разкъса яката си и се строполи гърбом към вратата. Високата фигура се извиси над него — тъмночервеният ангел на смъртта.

— Мъртъв, Кроули.

Младият мъж бавно се отпусна на колене, очите му се въртяха ужасени, докато най-накрая зениците му се стопиха. От ъгълчето на устните му се проточи струйка зелена слюнка и запълзя върху ризата му. Той тръгна рязко напред, оформените му нокти се впиваха в паркета, драскаха и лющеха в конвулсиите на силна болка, която пронизваше цялото му тяло.

Над него, наблюдаващ агонията на младия мъж с нечовешка безпристрастност, стоеше тъмночервеният гигант. Кроули вдигна трепереща ръка, кръвта потече от наранените му пръсти, лицето му бе толкова изкривено, че не можеше да се познае. Имаше вида на гротеска, на готическа църковна фигура, със сива и изсушена кожа, със сини, безкръвни устни. Надигна се още веднъж на колене, отвори уста и сините му устни направиха безуспешен опит да оформят една последна дума. Нова конвулсия разтърси тялото му и го захвърли като парцалена кукла на пода, където си и остана със злокобно изкривени крайници, с очи, взрели се в лицето на унищожителя си — стъклени и безизразни. Брайън Кроули бе мъртъв.

Червеноокият вдигна дясната си ръка и го благослови. С ужасяваща рязкост се обърна към Капитана, който седеше зяпнал, тресящ се от страх.

— Ти ще изхвърлиш този боклук.

— Боклук ли? — Капитана едва успя да произнесе думата.

Червеноокият посочи изкривения труп в краката си; след това вдигна ръка и посочи през масата. Капитана последва погледа му към мястото на съветника Уърмууд. Беше сграбчил с ръце плота на масата в отчаяна хватка, очите му се бяха кръстосали и отметнатата му назад глава висеше като на заклана птица на витрината на месарски магазин. Кожата му вече не беше жълта, а сиво-бяла, почти прозрачна; устата му бе широко отворена, а горното изкуствено чене се бе свлякло надолу и създаваше впечатлението, че бе стиснал зъби в гадна усмивка.

Гигантът заговори и започна да издава нареждания: труповете трябва да бъдат съблечени, за да не могат да бъдат идентифицирани, дрехите да бъдат изгорени, масата да бъде отсервирана, гарафите да бъдат изпразнени и щателно измити. Труповете да бъдат поставени в чували с тежести… гласът сякаш заливаше на вълни Капитана — тъмен океан от думи, които го поглъщаха и давеха. Той се изправи, беше запушил с длани ушите си, за да не слуша повече. Думите нахлуваха в съзнанието му, черният прилив го заливаше и го завличаше навътре. Капитана се бореше да поеме дъх, бореше се да извади глава над черните води. Това бе мисията, неговият живот, злото трябваше да бъде прогонено, докато още имаше сили в старото му тяло. Ръцете му опитваха да се вкопчат в тези думи, да се впият в тях, за да спаси живота си.

Но ръцете му бяха стари, а приливът — силен. И в този миг Капитана можеше да сграбчи единствено отровните води, които го заливаха, които го покриваха и от него не оставаше и следа.

Линейката потегли с рев от „Летящия лебед“, звънецът й весело подрънкваше. Повечето от пушека бе прогонен през прозорците и вратите на „Лебеда“, но упоритата миризма на горяла електрическа инсталация все още бе наситила силно въздуха. След като вълненията постихнаха и линейката отпътува, каубоите останаха прави, мушнали палци в коланите с пистолети, чудеха се дали вечерта бе свършила и дали трябваше от уважение към Норман да оседлават конете и да поемат към залеза.

Младия господар Робърт обаче бе на друго мнение. Той се покачи на един стол и се обърна към публиката. Тъй като точно в този момент на никого не му се говореше, можеха да го чуят.

— Другари — започна той, — другари, случи се тъжен инцидент, но нека бъдем благодарни, че пострадалият не е тежко ранен. Санитарят от линейката ме увери, че ще бъде на крака след два-три дена. — Чуха се неуверени опити за акламации. — За да покаже пивоварната колко високо цени смелия му опит, ние присъждаме — за съжаление в него отсъствие — наградата за най-добре облечен каубой, която включва вечеря с една от нашите възхитителни млади дами тук в един от ресторантите на пивоварната, бутилка шампанско и двайсет малки пури на нашия добър приятел Норман, Духа на Стария Запад!