Робърт Ранкин - Антипапата

— Местна храна, казвате — рече весело Кроули. — Изглежда така, сякаш сте ограбили най-фините хранителни магазини в християнския свят и сте наели най-добрите майстор-готвачи на планетата, за да подготвят този великолепен пир.

Високият мъж в тъмночервено се усмихна с най-незабележимата усмивка и отвърна:

— Боя се, че другите гости са отклонили поканата и, както изглежда, ще бъдем принудени да вечеряме сами, а също така, че доставчиците са направили непростим пропуск, като не са ни доставили нито прибори, нито обслужващ персонал, тъй че ще трябва да се обслужвате сами. Капитане, ако обичате, донесете рибата.

Капитанът изпълни без колебание заповедта. При пристигането на рибата ликуващият Кроули плесна с ръце и извика:

— Великолепно! Великолепно!

Четиримата мъже седяха зад огромната позлатена маса, златистите огънчета на свещите осветяваха призрачно лицата им и хвърляха сенките им върху богато драпираните стени в някакъв накъсан, трептящ danse macabre, 10 10 Dance macabre — фр. Ужасен танц. — Б.пр. Всеки от тях бе зает със собствените си мисли. Умът на Кроули пламтеше от хиляда въпроса без отговор, всичко тук изискваше обяснение. Погледът му пробяга от лице към лице, в черепа му започнаха да се роят най-различни подли планове. Съветникът Уърмууд, макар и любител на непочтените сделки и двойните игри, в този случай не бе в състояние да прави такива предварително обмислени планове. Беше възрастен човек и макар сам да смяташе, че добре познава света, той бе наясно, че в тази стая се случва нещо „по-различно.“ Тук витаеше тъмната атмосфера на злото и то на зло от най-отвратителен и злостен вид.

Капитан Карсън гледаше мрачно и сърдито масата и всъщност не знаеше какво да мисли. Знаеше единствено, че седи тук в стая, която бе негова изключителна собственост през последните трийсет години, с трима мъже, с които най-малко от цялото население на земята би искал да седи и които ненавиждаше до степен, която бе твърде далеч от границите на здравия разум.

След подадения от червеноокия знак тримата се заеха с блюдата си, от вида на които можеха да потекат лигите на всекиго. Кроули с изненада откри, че вкусът на сладкиша, който бе пробвал само преди минути, сега бе отстъпил място на най-възхитителния и удовлетворителен от всички вкусове на света. Той изсумтя от задоволство и започна да тъпче в устата си едри хапки.

Съветникът Уърмууд чоплеше избраното от него, досущ като лешояд, какъвто си и беше, ноктите му се забиха в бутчето на някаква тропическа птица, а отвратителните му жълти зъби откъсваха мекото бяло месо от изпечените до розово кости. Капитана опита това-онова и намери, че всичко му допада.

Тъй като не бяха сервирани прибори, тримата бъркаха в красиво подредените блюда с мазни пръсти и опустошаваха поднос подир поднос така, сякаш през тях бяха минали в поход мравки бойци. Тъмночервената фигура начело на масата остави повечето блюда недокоснати. Хапваше хляб, който разчупваше изтънчено с мускулестите си пръсти и от време на време пийваше от гарафата с бордо до десния му лакът.

Минаха часове и лакомията на тримата постепенно взе да се засища. Капитана откопча най-долното копче на куртката си и пръдна силно и смущаващо. Най-накрая, когато изглеждаше, че непристойното унищожаване на масата вече бе към края си, тъмночервената фигура заговори. Обгърна тримата с червения си поглед и рече:

— Хареса ли ви всичко, господа?

Кроули вдигна глава, устата му още бе пълна с храна.

— Амброзия — измърмори той и избърса сметана от устата си с маншета на дантелената си риза.

— Господин Уърмууд?

Онова същество надигна жълтите си очи. Цепнатата му брадичка лъщеше от мазнина, а бе окапал с бял сос и ревера на сакото си.

— Много вкусно — отвърна той.

— А Капитана?

Капитана мрачно дъвчеше желирано крилце на чучулига и затова изрази одобрението си с грубо изгрухтяване.

Кроули набираше смелост с всяка минута и усещаше, че е крайно време да зададе един-два от въпросите, които се въртяха в главата му.

— Уважаеми господине — рече той, — искам да ви кажа колко много харесах тази вечеря, никога досега през живота си не съм вкусвал такова бордо. — Той вдигна ниската си кристална чаша към светлината на свещите и изпадна в съзерцание на рубинената течност, която преливаше над ръба. — Да си помисли само човек, че такава изтънченост може да съществува тук, в Брентфорд, че такова светилище на най-фините неща на живота може да се намира тук, това е истинска наслада за душата.