Робърт Ранкин - Антипапата

След шест такива случая в най-забутани магазинчета, които обикновено се оплакваха, че им е свършила захарта, че пак закъснявали пратките с овесени ядки и че не могат да предложат доматен сос за нищо на света, Капитана със замаяна глава се запъти към нелицензирания за напитки магазин на „Хай стрийт.“

— Както обикновено ли? — попита съдържателят Томи Финч.

Капитана въздъхна с благодарност. Възможно ли бе това да е светилище, единственото място, незасегнато от заразата на скитника?

— Или — попита изведнъж Томи, — бих могъл да ви заинтересувам от половин дузина бутилки великолепно отлежало бордо, което пристигна по грешка тази сутрин и е на съвсем умерена цена?

Капитанът хвърли един фаталистичен поглед на списъка.

— Да не би да е случайно „Шато Лафит“ от 1882-а?

— Точно такова е — отвърна Томи без дори да покаже признак за изненада.

Капитана се надигна вдървено от стола, взе кутия с мариновани пъдпъдъчи яйца и зачете внимателно етикета. Както и при другите артикули, които бе купил, а и всичко друго, свързано с тайнствения странник, в цялата тази работа имаше нещо, което не бе съвсем наред. Етикетът на пръв поглед си бе съвсем нормален, илюстрираше предлаганата храна, имаше име на марката, списък на съставките и името на производителя; и все пак колкото повече го гледаше човек, толкова по-неясни ставаха чертите му. Цветовете сякаш се сливаха, буквите не бяха букви, ами елементарни символи, приличащи на букви.

Капитана върна кутията на масата и поклати глава, сякаш бе изпаднал в лош сън. В цялата тази работа нямаше никакъв смисъл. Какво би могъл да планира скитникът? Какъв бе мотивът да се покани омразният Кроули в мисията? Като се има предвид миналото му, не можеше да се очаква, че мотивите му биха били зловещи. В нищо от това нямаше смисъл.

— Всичко наред ли е? — попита глас, който сепна Капитана и го извади от мислите му.

Капитана се обърна и се взря в червеноокия мъж, който се извисяваше над него. Никога дотогава не бе изглеждал по-импозантен или по-ужасен, облечен във вечерно облекло в най-черното черно, с черна връзка около врата си, закопчана на гърлото му със сапфирена игла. Пръстите му бяха натежали от златни пръстени, а върху лицето му бе изписано странно изражение.

— Всичко е така, както го поръча — отвърна Капитана със свадлив тон, — макар да не знам и да не искам да знам като как се получи така.

— Добре, гостите ни ще пристигнат точно в седем и трийсет. Трябва да бъдат посрещнати както подобава.

Капитана захапа унило кокалчетата на юмрука си.

— Какво ще обичаш да облека за тази изискана вечеря?

Скитникът се усмихна, устните му изписаха жестока крива.

— Можеш да облечеш униформата от Кралския военноморски флот, която е окачена в гардероба ти, с премахнат етикет на наемната компания. И не забравяй да махнеш торбичките с камфор от джобовете й.

С увиснали, свити рамене Капитана напусна стаята.

Когато час по-късно се завърна, облечен по съответния начин, Капитана с удивление видя, че храната бе подредена по най-изискан начин — бордото блещукаше в кристални гарафи, а във въздуха се носеше възхитителният мирис на готвено. Капитана поклати замаяната си глава и се консултира с ловната си манерка. Имаше време само за едно малко. Напоследък си бе изработил навика да носи плоска бутилка, която допълваше с остатъците от рома, купуван без данъци, благодарение на лиценза. Това, изглежда, бе единствената защита срещу скитника, чиято интуиция за скритите бутилки изглеждаше почти телепатична. Двете червени очи прогаряха всяка негова мисъл, витаеха в съзнанието му и изяждаха мозъка му като злокачествен рак. Капитанът дръпна една дълбока глътка от бутилката си и я опразни чак до калаеното й дъно.

Точно в седем и половина пред мисията спря черно такси и се чу шума от стъпки по късата пътечка до вратата. Последваха две резки почуквания. Капитанът се надигна трудно, закопча куртката си и се затътри с нежелание към входната врата.

На стълбището се бе изправил съветникът Уърмууд, облечен в износено черно палто, с мърляв бял шал, увит около мършавото му гърло. Беше висок, слаб и ъгловат, кожата му имаше цвета на обагрен с никотин показалец, а очите му бяха потънали дълбоко в пещерообразни черни кухини. Капитанът никога дотогава не бе виждал човек, който да носи така отчетливо отпечатъка на смъртта върху чертите си. Той измъкна трепереща и с изпъкнали сини вени ръка и подаде на Капитана поканата с позлатени ръбчета.