Робърт Ранкин - Антипапата

— Изключително — рече той и млясна, — какъв вкус, толкова изтънчен, едва се усеща с небцето. Все едно си лапнал кубче студен въздух, много любопитно.

— Това е постигнат вкус — подигра го Капитана.

Уърмууд си бе намерил мястото в дъното на масата и се бе настанил без много да му мисли. Кроули сви рамене, облиза крайчетата на пръстите си и потърси мястото си.

— Извинете ме, Капитане — рече той, — но както изглежда, ако изключим нас, самите, останалите картички са без имена.

— Вероятно е пропуск на фирмите доставчици — измърмори Капитана, — но не се безпокойте.

Капитана зае мястото си между двамата и тримата потънаха в мълчание.

Кроули извади коктейлна цигара от златна табакера и потупа с нея по масата. Уърмууд изхъхри астматично в шепа. Извади мърлява носна кърпа и попи костеливия си нос.

Капитана седеше неподвижен и се питаше какво имаше да се случи, ако изобщо нещо щеше да стане. Кроули запали цигарата си и погледна платинения си часовник.

— Май другите ви гости малко позакъсняват — рече той.

Капитана изсумтя и не отвърна нищо. Уърмууд обърна празната си чашка между пръсти и размърда неловко лошо лъснатите си обувки. Минаха няколко дълги минути и до ушите на Капитана не достигна никакъв друг звук, освен постоянното тиктакане на позлатения часовник върху лавицата над камината. Не се чу бръмчене на пристигащ автомобил, нито стъпки по стълбището, които да предизвестят пристигането на червеноокия. Нима намерението му беше Капитана да прекара цялата вечер сам с тези двама омразни индивида? Нямаше за какво да разговаря с тях.

И изведнъж никога несмазваната врата към коридора се отвори безшумно. Бяла светлина нахлу в осветената само от свещи стая — все по-ярка и по-ярка, сякаш към отворената врата бе насочен прожектор. Капитана премигна и заслони очи, Кроули присви очи към светлината.

— Ха — извика той, — какво е това?

В центъра на вече ослепителната светлина постепенно се очерта силуетът на висок и с едри пропорции мъж. Беше по-висок от метър и осемдесет и с мускулесто като на олимпийски атлет тяло. Одеждите му бяха в най-ярко тъмночервено, с безупречно скроени, макар и без ръбове панталони, вталено сако, богато украсено с извезан брокат, с дантелена връзка около врата. Върху главата си носеше малка тъмночервена шапчица.

Лицето би могло да принадлежи на испански благородник — загоряло и импозантно, носът — орлов, а устата — една твърда и мрачна черта. Внушаващата твърдост брадичка бе издадена напред. Под дебелите тъмни вежди заплашително блестяха две кървавочервени очи. В стаята стана невъзможно студено, космите по ръцете на Капитана настръхнаха, а дъхът му излизаше на кълбета пара, които се носеха из мразовития въздух.

Кроули успя да възстанови гласа си.

— По дяволите — изпелтечи той с тракащи зъби, лицето му се бе превърнало в маска на страха, — какво става, кой, по дяволите, сте вие?

Уърмууд се улови за сърцето и се бореше да си поеме дъх.

Тъмночервената фигура стоеше безмълвна, очите й фиксираха женствения младеж. Капитана бе виждал това изражение и преди и бе благодарен на морските си богове, че погледът този път не бе насочен към него.

— Значи, вие сте Кроули?

Ледена ръка сграбчи сърцето на младежа. Главата му кимна като автомат, а устните оформиха сричките на собственото му име, макар че не излезе никакъв звук.

— А това е съветникът Уърмууд.

Погледът се отправи към нещастното същество, което трепереше в дъното на масата.

— Хоръс Уърмууд — долетя треперещият отговор. — Бях поканен.

— Добре. — Върху лицето на едрия мъж се появи широка, макар и зловеща усмивка. — Значи всичко е така, както трябва да бъде. Моля ви седнете, господа.

Тримата, които се бяха изправили несъзнателно, седнаха отново и топлината на лятната вечер се завърна в стаята. Едрият мъж пристъпи напред и зае мястото начело на масата. За още по-голям ужас на присъстващите, вратата се залюля безшумно и се затвори с оглушителен трясък.

— Надявам се скромната ни трапеза да ви хареса — рече тъмночервената фигура. — Нищо особено, местна храна.

Кроули най-сетне си възвърна дар словото. Той бе хищник по природа и нямаше да се изплаши от това театрално представление, колкото и убедително да изглеждаше. Щеше да е необходимо доста повече от няколко ярки светлини и полъх на студен въздух, за да бъде отклонен от предначертания план. Ясно беше, че Капитана бе наел този мъж, може би местен актьор; у него определено имаше нещо познато, тези очи — очевидно оцветени контактни лещи, никой не би могъл да има очи с такъв цвят, нали така?