Робърт Ранкин - Антипапата

— Добри Боже! — рече Арчрой, — кажи ми, че не е вярно.

— Не е вярно — каза Джон Омали, който имаше умение да се промъква незабелязан и да сепва хората.

— Джон — рече Арчрой, който бе забелязал приближаващия Омали, — колко ще ми дадеш за пет магически бобени зърна?

Омали взе едно от въпросните бобчета и го обърна върху дланта си.

— Откри ли вече по какъв начин се проявяват магическите им свойства?

— За съжаление, не — отвърна Арчрой, — боя се, че може да нямам времето да постигна удовлетворителни резултати по този въпрос, след като съм човек, извънредно зависим от съдбата — до такава степен, че напоследък нямам и една свободна минутка.

— Колко жалко — рече Джон, който винаги подушваше измамата, когато някой се опитваше да му пробута нещо. — Имам чувството, че стойността им ще се увеличи много, ако бъде установена ползата им. Съмнявам се, че при сегашното си състояние струват повече, отколкото една халба бира.

Арчрой изсумтя презрително — верният му морис-майнър да бъде разменен срещу една халба бира, каква несправедливост!

— Аз имам чувството, че от тези зърна могат да се очакват големи неща, от жълъда ще порасне огромен дъб.

— Тези бобчета съвсем не приличат на жълъди — каза Омали. — По-скоро приличат на манго или, може би, на амазонско брюкселско зеле.

— Екзотичните плодове и зеленчуци винаги се харчат добре — рече Арчрой. — Особено ако са отгледани при домашни условия, като например — в парцел като този.

Омали кимна замислен.

— Ще ти кажа какво ще направя, Арчрой — рече той. — Ще идем в моя парцел, ще изберем подходящо място и там, в твое присъствие, ще посеем едно от тези магически бобени зърна, ще се грижим с обич за него, ще го поливаме, когато трябва, и като цяло ще му угаждаме, докато расте и докато видим какво ще излезе. А сега ще се закълнем най-тържествено, че никой от нас няма да го изрови или да го повреди по някакъв начин, а каквото се получи ще бъде разделено по-равно, ако се окаже печелившо.

Арчрой отвърна:

— Имам чувството, че ще вземеш по-добрата половина, Омали, макар да съм сигурен, че това е неумишлено и че подбудите за твоя акт произхождат от духа на приятелството и другарството.

— В този момент бобените зърна определено не струват нищо — каза изобретателният Омали. — А отговорността за онова, което расте в даден парцел, лежи единствено върху наемателя му. Какво ще стане, например, ако твоите бобени зърна се окажат семена за някаква забранена или незаконна дрога или някакъв отровен кактус, тогава ще поемеш ли половината от отговорността?

Арчрой се замисли за миг.

— Дай да не говорим за такива потискащи неща, по-скоро да предприемем това начинание с дух на предприемчивост и с надеждата, че ще се получат добри неща.

Омали раздруса десницата на другаря си и двамата се заклеха в такова съглашение, което съвсем малко отстъпваше на сключено чрез кръв побратимяване. Без повече да се маят, те отидоха в парцела на Омали, избраха място, което белязаха с колче за виещ се боб, и посяха магическото зърно.

— Ще го полеем утре вечер — рече Омали, — а после заедно ще наблюдаваме растежа му. Този проект трябва да бъде запазен в пълна тайна — добави той и потупа многозначително носа си. — А сега нека се оттеглим в покоите ми и да вдигнем тост за успеха ни. Трябва да поговоря за нещо насаме с теб.

От своето гнездо във високите треви Джим Пули видя как двамата ботаници заговорници изчезнаха в далечината. Подаде се вдървен, протегна крака и изви врат, след което се изправи. След множество потайни погледи встрани, той незабелязано се промъкна в парцела на Омали и изкопа магическото бобено зърно, отри го от калта и го скри в джоба на сакото си. С лукава загриженост избра един картоф за семе от чувала в бараката на Омали и го пося на мястото на бобчето, след което заличи всички следи на коварството си с опитна ръка.

С мелодраматичен смях и с лека стъпка Джим Пули си тръгна от парцела на Дева Мария.

Професор Слокъм живееше в голяма разхвърляна върху терена къща в стил Джордж V в брентфордското имение „Бътс“. Къщата бе собственост на Слокъмови редица поколения наред, а произходът на Професора можеше да бъде проследен до най-ранните жители на Брентфорд. Ето защо Професора, чиито докторати, магистърски степени и съмнителни свидетелства вървяха в съкратен вид подир името му като някакво айнщайново уравнение, обичаше дълбоко и искрено това място. Той бе издал в частен порядък огромен том, озаглавен: