Робърт Ранкин - Антипапата

— Ще ги пиеш ли тези кафета, или да ги излея в мивката? — попита Лили Марлен.

Норман изведнъж се сепна и се разбуди. Скитникът бе изчезнал, а двете кафета си стояха студени и неизпити. Погледна часовника си; Мики се клатеше насам-натам както винаги. Наближаваше пет и половина следобед. Беше минал един час, откакто бе влязъл в „Перото.“

— Къде отиде скитникът? — попита Норман.

— Не знам нищо за никакъв скитник — отвърна Лили. — Знам само, че купи две чаши кафе, след което заспа и те изстинаха. Мисля си, че ако искаш да спиш, можеш да го направиш и в собственото си легло, а не тук, тъй че върви си у дома, Норман, чуваш ли?

Норман се изправи неуверено на крака.

— Мисля обаче да прескоча до „Летящия лебед“ — рече той. — Защото човек трябва да се бои от тихата вода, нали разбираш?

— А и морето невинаги е до колене — подвикна весело Лили подир отдалечаващия се силует.

Невил, нещатният барман, издърпа резетата на вратата към бара и отвори. Боязливо подаде глава навън и подуши привечерния въздух; миришеше си съвсем както винаги. Подуши още няколко пъти, за всеки случай. Невил бе дълбоко убеден, че във въздуха се съдържа много повече, отколкото хората обикновено съзнават. „Кучетата я разбират тази работа — често казваше той. — Кучетата и малцина надарени мъже.“ „Въпросът не е само да се препикае стълба — беше казал веднъж на Омали. — С носовете си кучетата усещат, а не само душат.“

Тази тема бе малко извън възможностите на Омали, но той си спомни за един виц за куче без нос.

— Кучето е умно животно, знам аз — рече ирландецът. — Там, в моята страна, малцина мъже смеят да излизат нощем без куче да ги следва по петите. Верният приятел ще седи цяла вечер до стопанина си и ако в хода на разговора стопанинът му се нуждае от подкрепа, той само ще смушка кучето си и животното, което е попило всяка дума, ще му помогне.

На Невил винаги му правеше впечатление, че когато Омали не намираше какво да каже, просто изтърсваше първото дошло му на ума нещо, независимо колко нелепо можеше да бъде то.

— Искаш значи да кажеш, че кучето ще посъветва стопанина си, така ли? — попита многострадалният нещатен барман.

— Не, за Бога — отвърна Омали. — Милото животинче просто ще скочи към гърлото на другия и така ще ликвидира възможността господарят му да изгуби спора.

Докато Невил стоеше на входа, душеше въздуха и се чудеше дали не надушва сняг, погледът му се наслади на спектакъл, от който вееше ужас.

Норман вървеше, препъвайки се към „Летящия лебед“, кръстеше се като обезумял и редеше молитва подир молитва.

— О, не! — изстена нещатният барман.

Той пусна табелата, която бе измайсторил същия следобед, изхвърча зад тезгяха и се хвърли към бутилката с уиски. Норман нахлу в „Летящия лебед“ в тръс и се препъна в табелата, върху която бе изписано: „Забранено за скитници.“ Вдигна я с треперещи пръсти и също рече:

— О, не!

Докато очакваше поръчката на книжаря, Невил си наля още една чаша с уиски.

— Добър вечер, Норман — рече той сдържано, — как вървят нещата при теб?

— Ти ли написа тази табела, Невил? — попита Норман. Невил кимна. — Дай ми едно… — Невил бутна чашата върху тезгяха. — О, да, едно от тези…

Норман обърна чашата на една глътка. В очакване животворната течност да се разлее надолу към вътрешностите му, Норман рече бавно:

— Ти знаеш, нали?

— Какво да знам?

— За скитника. И ти си го виждал, нали? — Невил отново кимна. — Слава Богу — рече Норман, — щото си мислех, че полудявам.

Нещатният барман наля по още два скоча и двамината отпиха мълчаливо, застанали от двете страни на барплота.

— Седях си на моста на канала… — започна разказа си Норман.

Невил внимателно изслуша развоя на събитията, като кимаше замислено тук и там и правеше забележки от типа „Кралската повиквателна, а?“ и „Странна и остра миризма, а?“, в зависимост от пунктуацията на разказвача.

Норман се спря да отпие нова глътка уиски. Невил внимателно следеше колко питиета бяха изпити и скоро щеше да обяви сметката на магазинера.

— И в следващия миг, когато вдигна глава, него вече го нямаше — подсказа нещатният барман.

Норман кимна.

— Изчезнал беше „яко дим“. Питам се кой ли, по дяволите, би могъл да бъде?

— Кой какъв би могъл да бъде?

Гласът принадлежеше на Джеймс Пули, чиято внимателно обмислена система на залагания допреди пет минути бе предизвикала силен уплах в кантората на местния букмейкър.

— Как мина следобедът, Джим? — попита Невил.