Робърт Ранкин - Антипапата

„Перото“ се върти от огромна блондинка с габаритите на Пег, известна на цял Брентфорд като Лили Марлен. Защо точно Лили Марлен не е ясно, след като върху табелата над вратата е изписано: „Собственичка — госпожа Вероника Смит.“ Лили върти заведението с маниера на „мадам“ на бардак, огромната й пазва ту изниква, ту изчезва от сенките над тезгяха като два дирижабъла близнаци. Каквото и да се е случило с госпожа Вероника Смит, никой не смееше и да попита.

Норман отвори напуканата стъклена врата и влезе в кафе „Перото“, следван от зловещия скитник. В мрака зад тезгяха, невидима за човешко око, Лили Марлен направи символичния кръстен знак.

— Какво ще поръчаш? — попита Норман скитника, който се бе настанил до витрината и не показваше никакво намерение да поръчва нещо.

— Мисля да взема едно от удивителните кафета на Лили — отвърна съществото.

Норман отиде до тезгяха.

— Две кафета, моля, Лил — поръча той на реещата се пазва, която се отдръпна в тъмнината на своя хангар, за да се върне в компанията на чифт ръце. Пръстите на тези два щедри израстъка държаха чифт кафета в традиционните стъклени чаши. Норман плати и отнесе димящите чаши до масата.

— Наздраве — рече скитникът, вдигна чашата си към светлината и се вторачи в дъното й.

— Какво гледаш? — попита Норман.

— Аха — рече скитникът, като потупа носа си многозначително. — Значи ми задаваш въпрос.

— Да — отвърна Норман.

— И аз ще ти отговоря — рече скитникът, — с кратка история, която, макар и къса, е поучителна и морално удовлетворителна.

Норман рече:

— Капка по капка вир прави — от което стана ясно, че мислите му витаеха другаде.

— Един мой приятел обичаше да пие кафе, казвам обичаше, защото доколкото знам още обича, но тъй като не съм чувал нищичко за него от пет години насам, просто не съм сигурен в това.

Норман се прозя.

— Извинявай — рече той. — Прекарах тежка нощ.

Скитникът продължи невъзмутимо:

— Този мой приятел обичаше да пие кафе в стъклена чаша, подобна на тази и един ден, след като изпил кафето си, знаеш ли какво намерил в чашата?

— Повиквателна от краля — рече Норман. — Тази приказка я знам.

— Кралската повиквателна — рече скитникът, който откровено пренебрегна думите на Норман. — Той я вдигнал с крайчеца на пръстите си и изрекъл фаталното: „Я погледнете тези момчета!“ и на мига бил заобиколен от пресата.

— И аз самият имам известно вземане-даване с пресата — заяви Норман.

— Журналистите го обкръжили и го отмъкнали, както си крещял, към чакащата разсъхната лодка и после — кой знае накъде.

Скитникът изрече последното с такъв мрачен апломб на достоверност, че гласът му изкънтя тъй, сякаш идваше от някаква мрачна и злокобна тъмница. Норман, който тъкмо се готвеше да изрече следващата си саркастична забележка, замълча.

— Ти току-що каза, че знаеш тази приказка — рече скитникът с оловен тон.

— Тъй ли? — рече Норман, чието чело бе плувнало в пот.

— Да.

— Хм.

— Тогава нека бъда откровен за това, Норман.

Норман не си спомни да бе казвал на скитника името си и този факт засили безпокойството му.

— Искам да знаеш, че тази история, макар и кратка и посвоему поучителна и морално удовлетворителна, бе истинска и автентична, в нея участва мой личен познат, и никой друг, независимо дали е жив, мъртъв или какъвто и да било, не може да твърди противното!

Норман опипа яката си, която изведнъж започна да му стяга.

— Аз не бих — рече той с тон, който издаваше измъчена убеденост, — не и аз.

— Добре — рече скитникът.

Навел се напред над масата, той се бе вторачил в очите на Норман досущ както кобрата хипнотизира заек. Норман приготви ноздрите си да възприемат отвратителната воня на изоставеност и низост, обикновено свързани с некъпаното братство на магистралните стопаджии. Странно, но никаква подобна воня не атакува деликатния му носов апарат, усети по-скоро странно ухание, което не можеше да определи или да свърже с нещо друго. Миризмата докосна някаква струна на спомен от далечното му минало и той усети как по гърба му пробягва ледена тръпка.

Норман се парализира. Очите на скитника — две червени точки, сякаш се разширяваха и уголемяваха, изпълваха цялото кафе „Перото“, обгръщайки дори гигантските гърди на Лили. Две огромни червени слънца блестяха свирепо — някакви странни и злокобни огньове. Страховити, ужасяващи, те поглъщаха Норман, изгаряха го и го съсухряха, превръщаха го в почерняла люспа. Усещаше как дрехите му пращяха от горещината, кожата на ръцете му се покриваше с мехури, ноктите се обелваха и разкриваха почернелите пънчета на костите. Стъклото на часовника му се стопи и лицето на Мики върху циферблата се сгърчи и изчезна във всепоглъщащата пещ. Норман разбираше, че е умрял, че жена му се бе изплъзнала из ръцете му, че се намираше далеч, много далеч и наблюдаваше от безопасно място разрушението на човешката си форма. И все пак, той беше и там, в онзи пламтящ скелет, в онзи изкривяващ и смаляващ се череп — и гледаше, гледаше.