Робърт Ранкин - Антипапата

Освен Пег и любовникът й, някоя пара успяха да изкарат и други хора; Джим Пули успешно бе размахвал кутията под достатъчно носове, за да купи на Омали няколко пайнта утешение след завръщането му.

Невил изпита големи затруднения да продаде „Юбилейната бира на Прецапвача“, която се купуваше само от гръмогласни хора с извратено чувство за хумор. Въпрос на късмет беше, че едно случайно събитие — нощ, изпълнена със силен дъжд, — спаси положението, като отми етикетите на „Юбилейната“ от бутилките, за да се разбере, че те съдържаха най-обикновена тъмна бира.

Норман изглеждаше необичайно равнодушен към всичко случило се, като се има предвид, че жена му го бе оставила без пукната пара. Може би от значение се оказа и фактът, че го бе лишила и от себе си. Навярно той още тайничко лелееше идеята да прецапа до Франция и единствено принципът му забраняваше да сподели тази информация с някого другиго. И все пак както се изрази Джим Пули, „Времето и приливът очакват Норман.“

Ако в Брентфорд имаше някакво идеално местенце, където един поет да потърси вдъхновение, или художникът да разтвори трикракия си статив, то това определено не беше мостът на канала на „Хаунслоу роуд“, който маркираше долната лява точка на загадъчния Брентфордски триъгълник. Дори потенциалните самоубийци избягваха това място, усещайки, че един неуспешен опит можеше да завърши с всякакви отравяния или други отвратителни болести.

Лио Феликс, брентфордец и растафарианец, върти бизнес със стари автомобили на западния бряг на канала. Тук е събран цветът на таратайките. Блестящи с положения върху дебелите пластове кит лакова боя, с професионално нагласени километражи и с неизбежната табела „само един предишен собственик“, който при това обикновено се оказваше или представител на свещеничеството или някоя дребна стара дама.

Норман никога не бе притежавал автомобил, макар че имаше времена, когато обмисляше да си направи сам кола, или дори да конструира по-ефективен заместител на двигателя с вътрешно горене, който да работи с капачки от бирени бутилки или с филтри от фасове. Жена му се отнасяше към тези полети на фантазията с обичайния си цинизъм, кикотеше се гадно и се пошляпваше по невероятните си бедра с ръце, които приличаха на половинкилограмови пакети със свински наденички.

Норман гледаше замислен тъмните води и намираше в оцветените като дъга водовъртежи някаква мрачна красота; беше се отървал от нея и това си беше факт. Поне вече си беше сам господар и тъй като жена му беше заминала, той напусна работата си в каучуковата фабрика, за да работи в книжарницата. „Животът не е толкова лош, ако човек не се разхлабва“, помисли си той. „Споделената беда е наполовина беда.“

— А пътят е дълъг и връщане няма — рече някакъв глас току до Норман.

Той кимна.

— Тази мисъл напоследък ми минава често — отвърна замечтано.

Обърна се рязко и се озова лице в лице с опърпан скитник с ужасен вид и жалки сини обуща.

— Извинете, сепнах ли ви? — попита създанието със загрижен тон. — Това е мой лош навик, който наистина трябва да овладея.

— О, не — каза Норман, — работата е там, че в сряда следобед, денят, в който затварям по-рано, често идвам тук за час или два и рядко очаквам да срещна друг човек.

Скитникът се усмихна уважително.

— Има мигове, когато човек трябва да остане сам — рече той.

— Точно така — отвърна Норман.

Известно време двамата гледаха замислено мръсните води. Мислите на Норман бяха нежни, колебливи създания, чиито граници лесно се вписваха в приемливите норми на местния начин на поведение.

Тези на скитника обаче витаеха в спектър, който обхващаше такива тъмни и бездънни цветове, че дори да се опита човек да се замисли върху сивите им оттенъци, щеше да означава да нахлуе в територии, толкова ужасяващи и страховити, че самата идея внушаваше гибел на всеки от дузина популярни диалекта.

— Мога ли да ви поканя на чаша чай в „Перото?“ — попита скитникът.

Норман не изпитваше духовно родство към скитника, но се почувства странно задължен да кимне при тази неочаквана покана. Двамата тръгнаха от моста на канала и закрачиха по главната улица на Брентфорд към кафенето „Перото.“ Това заведение, което се намира на по-малко от двайсетина метра от пресечката на Главната и „Ийлинг роуд“, понякога събира толкова брентфордци, колкото и самият „Летящ лебед.“ Това, разбира се, случва, когато „Лебеда“ е затворен.