Робърт Ранкин - Антипапата

Ако онзи скитник бе Скитника евреин, би могъл да го убеди… ами за някакво бизнес предложение, сигурно бе виждал много редки старинни неща, бе крачещ, учебник по история, защо тогава един човек с литературни наклонности, като самия него, например, да не уреди нещо. Този Евреин би могъл да има лични спомени за… да речем, за Шекспир, Наполеон, Бетовен, би могъл да е крачил из Търговското изложение през 1851 година, да е срещал кралица Виктория, Атила, хунският вожд (не и на Търговското изложение, де). Списъкът беше безкраен, сигурно можеха да се спечелят доста пари, както би рекъл Омали. Скитникът определено имаше много злокобно излъчване. Може би ако бе Евреина, щеше да убие някого, който го е заподозрял, той нямаше какво да губи. Второто пришествие на Христос можеше да се състои след векове, какво значение имат няколко трупа по пътя му. А може би и без друго не желаеше изкупление… Но това вече бе твърде много. Невил скръцна със зъби и окачи табелата на вратата. Евреина или не, той не искаше да има нищо общо с тайнствения скитник.

В главата на усамотилия се в тоалетната Джим Пули се въртяха мисли, сходни с тези на Невил. Джим обаче не бе имал личен контакт със скитника и можеше единствено да си мечтае да изкара някоя пара от онова, което бе в крайна сметка негова теория. Трябваше обаче да отклони мислите на Омали от всичко това. Всъщност най-добре за всички щеше да бъде Омали изобщо да не разбере за скитника. В крайна сметка, когато ставаше дума да се изкара някоя пара, Омали бе доста алчен и можеше да не поиска да сподели с никого онова, което би научил. Пули щеше да поразпита дискретно тук и там; сигурно и други бяха видели скитника. Можеше да разпита Арчрой по-щателно, той сега би трябвало да е на парцела си.

Пули излезе от тоалетната и се присъедини към Норман на бара.

— Къде е Джон Омали? — попита той като видя празната чаша на ирландеца.

— Разказвах му за скитника — рече Норман, — и той припряно излезе, за да говори с Арчрой.

— По дяволите — възкликна Джим Пули. — Исках да кажа, че, ами да, ще се поразходя и аз натам да подуша сам това-онова.

— Голямо душене пада напоследък — отбеляза поучително Невил.

Ала Джим Пули вече бе излязъл от бара и нищо не говореше за присъствието му, освен пяната по набързо гаврътнатата халба и люлеещата се безшумно на пантите си врата. Врата, върху която вече нямаше надпис „Забранено за скитници.“

„Ако нашият човек Евреина се мотае наоколо — беше си рекъл Джим, като видя табелата, — няма смисъл да обезкуражаваме кокошката, която тъкмо се гласи да снесе пословичното златно яйце.“

Арчрой си седеше в парцела, стиснал със зъби лулата си, от чиято чашка на равни интервали се извиваха сиви валма дим. Беше мушнал палци в джобчетата на жилетката си, а изражението му бе решително. Арчрой бе потънал в мисли. Слънцето, което потъваше зад химическата фабрика оцветяваше чертите му в румен оттенък и обикновено анемичният Арчрой като никога изглеждаше в най-цветущо здраве. Въздъхна тежко и извади от джоба си петте бобени зърна. Повъртя ги върху дланта си, чудеше се на вида им.

Те определено бяха, както се бе изразил скитникът, необичайни зърна. Съдейки по формата им, би могло да се каже, че са несиметрични. Ако се изключи цветът и фрактурата им, те не си приличаха едно с друго. Имаха някакъв тропичен вид; при определено осветление те сякаш излъчваха слаба луминесценция.

И все пак, наистина бяха необичайни, но чак пък магически? Скитникът бе намекнал, че този термин е донякъде своеволен, най-меко казано. Може би бяха посадъчен материал? Това бе очевидно, помисли си Арчрой, имаха ли обаче някакво друго магическо качество? Възможно ли бе да лекуват проказа, да възбуждат девственици, да даряват безсмъртие? Възможно ли бе да освободят човек от товара на заподозряната му половинка?

Арчрой вдигна най-голямото от зърната и присви объркан очи. Вярно, сега то му се видя малко по-голямо, малко по-добре оформено от другите, отколкото при първото им разглеждане. Той клекна и подреди бобчетата върху тенекиената си кутия за тютюн.

— Бре, да му се не види — рече Арчрой, — виж ти каква работа.

Арчрой изведнъж се сети за един научнофантастичен филм, който бе гледал по телевизията в „Новата гостилница.“ Там едни шушулки със зрънца бяха дошли от космоса и се превърнаха в хора и докато човек си спеше, му обсебваха ума. Той не успя да разбере какво се случваше с истинските хора, след като техните двойници ги обсебеха. И все пак филмът беше хубав и го бе разтревожил доста. Той разгледа бобените зърна едно по едно. Нито едно от тях не му приличаше на онези, с изключение на онова, което отчасти приличаше на долната месеста част на дясното му ухо.