Робърт Ранкин - Антипапата

Професорът наля двете чашки с шери и подаде едната на Джим.

— Е — рече той, — на какво дължа това удоволствие, Джим?

— Ето каква е работата — започна Джим. — Добре известно е на всекиго и особено на мен, че вие сте човек с огромни познания, пътували сте много и се изразявате така по някои въпроси, че хората от улицата остават със зяпнала уста.

Професорът повдигна вежда.

— Нима? — рече той.

— Е — продължи Джим, — напоследък в мое притежание влезе предмет, който ми причинява известна степен на объркване.

Професорът изрече още едно „Нима?“

— Да — отвърна Джим. — Как съм се сдобил с него няма значение, но мисля, че би могъл да заинтригува човек като вас, толкова учен и образован.

Професорът кимна замислен и постави чашката си на подноса.

— Виж сега, Джим — рече той. — Първо, трябва да кажа, че винаги ми доставя удоволствие да те видя. Твоите посещения рядко са безинтересни, разговорът с теб обикновено е стимулиращ и често е истинско предизвикателство човек да влезе в мисловен дуел с теб за някои от по-екстравагантните ти теории. Второ, трябва да кажа веднага, че каквото и да носиш, то без съмнение е нещо съвсем необичайно, но ако не е философският камък или един от зъбите на хидра, нямам желание да го купя.

Върху лицето на Пули се изписа обида.

— И така, ако сме се разбрали напълно, с удоволствие ще изследвам предмета, който притежаваш, и ще ти дам цялата информация, която имам за него, стига нещото да е истинско.

Пули кимна и извади от джоба си бобеното зърно, което бе грижливо увил в окаяната си носна кърпа.

— Само предмета — рече Професорът, като изгледа презрително кърпичката на Пули. — Нямам желание да пипна някой смъртоносен вирус от този отвратителен парцал.

Пули разгърна кърпичката и подаде бобчето на Професора. Джим забеляза, че бе по-голямо, отколкото преди, забеляза също, че по лицето на Професора пробяга сянката на необичайно изражение. Обикновено благото лице се бе изкривило, цветът му, колкото и малко да бе останал, бе изчезнал напълно, а около устните му се появи синкава окраска. Това гротескно представление трая само миг или два, след което Професорът възвърна самообладанието си.

— Постави го ей там, върху онази мраморна основа рече той с треперещ глас.

Потресен от ужасяващата реакция на Професора, Пули изпълни нареждането без колебание.

— Покрий го с онзи стъклен купол — рече Професорът.

Пули го направи.

— Добре ли сте, Професоре? — попита той с донякъде загрижен тон. — Да ви донеса ли чаша вода или нещо друго?

— Не — отвърна Професорът, — не, не, ще ми мине, просто… ами… — той погледна Пули право в очите и попита: — Откъде взе това нещо?

— Намерих го — рече Пули, който нямаше никакво намерение да разкрива кой знае колко.

— Но къде, къде го намери?

Пули потърка брадичката си. Бобеното зърно определено бе разтърсило стария джентълмен, очевидно не беше някакво си старо бобче, а бе много необичайно зърно, навярно с голяма стойност. Нямаше да споменава, че Арчрой има още четири такива.

— Значи е ценно? — попита небрежно той.

— Къде го намери? — повтори Професорът с още по-разтревожен тон.

— Изкопах го — отвърна Джим.

Професорът сграбчи Пули за реверите с костеливите си пръсти и се опита да го разтърси здраво. Това усилие обаче го изтощи и той се отпусна отново в креслото си.

— Джим — рече той с толкова искрен тон, че Пули веднага осъзна — беше се случило нещо, което не бе в негова полза. — Джим, онова нещо там — той посочи с пръст бобеното зърно под стъкления похлупак, — е нещо, което ако не греша, а аз се боя, че не греша, е нещо толкова ужасно, че най-добре е да не се говори за него. Мога само да се надявам, че не си го държал у себе си достатъчно дълго, за да се заразиш.

— Да се заразя ли? — Пули измъкна кърпичката си и я хвърли в огъня, който пламтеше в камината, независимо от сезона. — Какво е то? — попита Пули и от тревога върху челото му избиха капки пот. — Отрова ли е?

— Боя се, че е по-лошо от отрова.

По-лошо от отрова! Мозъкът на Пули направи няколко салта. Какво би могло да бъде по-лошо от отрова?

— Помогни ми, ако обичаш.

Пули помогна на Професора да отиде до един от масивните библиотечни шкафове до вратата на кабинета.

— Онзи зелен том със златни букви, подай ми го, ако обичаш.

Пули го стори и Професорът постави голямата книга върху писалището си и бавно заразгръща страниците й.

— Лупата ми, ако обичаш.

Пули му подаде лупата и надникна иззад рамото на старика. За негова изненада книгата бе на латински. Върху предишната страница обаче имаше покрита с оризова хартия избледняла илюстрация на бобено зърно, което очевидно бе същото като онова под стъкления купол. Професорът прекара лупата напред-назад по страницата, като от време на време вдигаше глава да погледне и бобеното зърно, и илюстрацията. След това се отпусна отново на стола си и рече с въздишка: