Джон Гришам - Окръг Форд

Късно следобед дъждът отмина; въздухът остана прохладен и свеж. След лека вечеря с грах и царевичен хляб пак излязоха на верандата, където Ейдриън скоро обяви, че стомахът му се бунтува. Нуждаеше се от малко вино, както повеляваше Първото послание до Тимотея, глава 5, стих 23. За виното използваше пукната чаша за кафе със застарели петна. Едва бе отпил няколко малки глътки, когато Емпория каза:

— Знаеш ли, май и моят стомах не е наред. Може да опитам мъничко от това.

Ейдриън се усмихна.

— Чудесно. Отивам да донеса.

— Не. Седи си. Знам къде е бутилката.

Тя се върна с подобна чаша и се отпусна на люлеещия се стол.

— Наздраве — каза Ейдриън, доволен, че си има компания.

Емпория отпи, облиза устни и каза:

— Не е зле.

— Това е шардоне. Хубаво е, ама не е кой знае какво. Но е най-доброто, което имат в магазина.

— Ще свърши работа — каза предпазливо тя.

След втората чаша Емпория започна да се кикоти. Беше тъмно и над улицата цареше тишина.

— Исках да те питам нещо — подхвърли тя.

— Питай.

— Кога разбра, че си… така де, различен? На колко години беше?

Мълчание, дълга глътка вино. Досега бе разказвал историята само на онези, които можеха да го разберат.

— Нещата вървяха горе-долу нормално, преди да навърша дванайсет. Членувах в скаутски отряд, играех бейзбол и футбол, ходех на лагери и риболов. Обичайните момчешки занимания. Но когато навлязох в пубертета, започнах да осъзнавам, че не си падам по момичета. Съучениците ми говореха непрестанно за тях, а аз пет пари не давах. Загубих интерес към спорта и се обърнах към изкуството, дизайна и модата. Когато пораснах още малко, другите вече излизаха с момичета, но не и аз. Знаех, че нещо не е наред. Имах един приятел, Мат Мейсън. Голям красавец, момичетата бяха луди по него. Постепенно осъзнах, че го харесвам, но разбира се, не казах на никого. Обичах да си фантазирам. Направо се побърквах. После започнах да заглеждам и други момчета. На петнайсет най-сетне си признах, че съм гей. По онова време останалите в класа вече си шушукаха. Нямах търпение да се махна оттук и да заживея както искам.

— Съжаляваш ли?

— Да съжалявам? Не, не мога да се променя. Мечтая си да бях здрав, но същото важи за всички тежко болни.

Тя остави празната чаша на плетената масичка и се загледа в мрака. Лампата на верандата не светеше. Двамата седяха в сенките и бавно се люлееха.

— Може ли да ти кажа нещо лично? — попита Емпория.

— Разбира се. Ще го отнеса в гроба.

— Е, и аз бях като теб, само че не харесвах момчета. Разбираш ли, никога не съм се смятала за различна. Не съм мислила, че нещо не ми е наред. Но така и не пожелах да бъда с мъж.

— Не си ли имала гадже?

— Може би, веднъж. Едно момче се мотаеше около къщата ни, а аз усещах, че трябва да излизам с някого. Нашите взеха да се тревожат, защото щях да стана на двайсет, а още не бях женена. На няколко пъти си легнахме заедно, но не ми хареса. Всъщност направо ме отвращаваше. Не понасях да ме докосват така. Но обещай да не казваш на никого.

— Обещавам. А и на кого да кажа?

— Вярвам ти.

— Тайната ти е в сигурни ръце. Споделяла ли си я с друг?

— Господи, не. Не бих посмяла.

— А случайно да си имала нещо с момиче?

— Синко, по онова време просто не се правеха такива работи. Щяха да ме пратят в лудницата.

— А сега?

Тя поклати глава и се замисли.

— Понякога тръгва мълва за момче, което не влиза в рамките, но всичко става тихомълком. Нали разбираш, чуваме слухове, но никой не смее да заживее открито.

— Разбирам.

— Но по нашия край не съм чувала за жени, които си падат по други жени. Подозирам, че го пазят в тайна и се омъжват, без да кажат на никого. Или пък правят като мен — просто твърдят, че не са срещнали подходящия мъж.

— Тъжно.

— Не е тъжно, Ейдриън. Имах щастлив живот. Искаш ли още мъничко вино?

— Добра идея.

Тя бързо изтича в къщата, за да приключи разговора.

Треската се завърна и вече не си отиде. Тялото му се обливаше в пот, после започна да го мъчи болезнена, раздираща кашлица. Сграбчваше го като гърч и го оставяше безсилен да помръдне. Емпория по цял ден переше и гладеше чаршафи, а нощем слушаше мъчителните звуци от стаята му. Приготвяше му ястия, които той не можеше да яде. Слагаше си гумени ръкавици и го къпеше със студена вода, без да се притеснява от голотата му. Ръцете и краката му бяха станали като клечки; нямаше сили да се добере до верандата. Не искаше да го виждат съседите, затова само лежеше и чакаше. Сестрата вече идваше всеки ден, но само му мереше температурата, подреждаше шишенцата с лекарства и мрачно клатеше глава към Емпория.