Джон Гришам - Окръг Форд

— Да, така е.

— А за теб не е ли опасно, Емпория? Болестта е плъзнала из страната и по целия свят. Тя е извънредно заразна и да ти кажа честно, в енорията се тревожим сериозно за теб. Защо поемаш такъв риск? Не е в твой стил.

— Медицинската сестра ме увери, че за мен няма заплаха. Чистя му, храня го, давам му лекарства и слагам гумени ръкавици, когато пера дрехите му. Вирусът се разпространява по полов и кръвен път, а ние избягваме подобен контакт.

Емпория се усмихна. Проповедникът си оставаше все така навъсен.

Той кръстоса ръце и благочестиво ги положи върху бюрото. Лицето му стана сурово, когато изрече:

— Някои от енориашите се притесняват от теб.

Тя бе очаквала всичко друго, но не и това и щом осъзна какво има предвид, загуби дар слово.

— Ти докосваш каквото докосва той. Дишаш същия въздух, ядеш същата храна, пиеш същия чай и вода и Бог знае още какво. Переш дрехите, бельото и чаршафите му с гумени ръкавици заради вируса. Не се ли досещаш колко е опасно, Емпория? После носиш бацилите тук, в Божия дом.

— Безопасно е, отче. Убедена съм.

— Може би, но всичко зависи от гледната точка. Нашите братя и сестри мислят, че си полудяла, и се страхуват.

— Някой трябваше да се грижи за него.

— Той произхожда от богато бяло семейство, Емпория.

— Няма си никого.

— Да не спорим за това. Основната ми грижа е църквата.

— Но църквата е и моя. Била съм тук много преди да дойдете, а сега искате да ме прогоните?

— Искам просто да си помислиш дали да не се оттеглиш, докато той почине.

Минутите минаваха в пълно мълчание. Просълзена, но с гордо вдигната глава, Емпория гледаше през прозореца към листата на дървото отвън. Байлър седеше неподвижно и се взираше в ръцете си. Когато накрая се изправи, тя заяви:

— Тогава да приемем, че на първо време няма да идвам, отче. Започвам сега, а ще сложа край, когато реша. И докато ме няма, ще влизам в магазина за алкохол, щом пожелая, а вие и дребните ви шпиони можете да клюкарствате, колкото си искате.

Той я изпрати до изхода.

— Не пресилвай нещата, Емпория. Всички те обичаме.

— Виждам колко ме обичате.

— И се молим за теб и за него.

— Със сигурност ще му бъде приятно да го чуе.

Името на адвоката беше Фред Мейс — единственото от „Жълти страници“, познато на Ейдриън. Поговориха накратко по телефона и Ейдриън му написа дълго писмо. В петък, точно в четири следобед, Мейс и секретарката му паркираха пред розовата къща. Мейс носеше куфарчето си и каса вино от най-добрия магазин за алкохол отвъд релсите. Емпория отскочи на гости при Дорис, за да могат да обсъдят насаме правните въпроси.

Въпреки многобройните слухове Ейдриън не притежаваше нищо. Нямаше никакъв тайнствен фонд, наследен от покойни роднини. Подготвеното от Мейс завещание зае само една страница и според него изтъняващите финансови средства на Ейдриън оставаха за Емпория. Вторият и по-важен документ уреждаше въпроса за погребението. Когато всичко бе подписано и заверено, Мейс остана да си побъбрят на чаша вино. Разговорът не трая дълго. Мейс и секретарката му явно бързаха да приключат срещата. Сбогуваха се с любезни думи и кимвания, но без ръкостискане, а щом се върнаха в кантората на площада, незабавно започнаха да описват ужасното състояние на младежа.

Следващата неделя Емпория се оплака от главоболие и реши да не ходи на църква. Валеше и лошото време й даде още един повод да си стои у дома. Двамата с Ейдриън ядяха царевични питки на верандата и гледаха бурята.

— Как е главоболието ти? — попита той.

— Минава. Благодаря.

— Веднъж спомена, че от четирийсет години не си пропускала литургия. Защо не отиде днес?

— Не се чувствах добре, Ейдриън. Нищо повече.

— Да не сте се скарали с проповедника?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Нали ти казах вече.

— Откакто се срещнахте, не си на себе си. Мисля, че с нещо те е обидил и че е било свързано с мен. Дорис идва все по-рядко. Хърман изобщо не се появява. Изабел не е наминавала от седмица. Телефонът почти не звъни. А сега и не ходиш на църква. Ако ме питаш, целият Лоутаун ти обръща гръб, и то заради мен.

Тя не възрази. Как би могла? Ейдриън казваше истината и всяко възражение от нейна страна би прозвучало фалшиво.

Гръмотевица разтърси прозорците и мощен порив на вятъра тласна дъжда към верандата. Влязоха вътре — Емпория в кухнята, Ейдриън в стаята си зад затворена врата. Съблече се по бельо и се изпъна на леглото. Вече привършваше „Докато лежах и умирах“, петия роман на Фокнър. По очевидни причини дълго се бе колебал дали да го чете, но откри, че е много по-лек и весел от очакваното. За един час приключи с книгата и заспа.