Джон Гришам - Окръг Форд

— И заради жени — тихо добави Дорис.

— И нелегално уиски.

— Ясно — каза Ейдриън.

След като истината излезе наяве, тримата се загледаха в една млада майка, която вървеше по улицата с голяма торба покупки.

— Значи може просто да се обадя на братя Хършел и да си поръчам такси до библиотеката? — попита Ейдриън.

— С удоволствие ще позвъня вместо теб. Познават ме добре.

— Свестни момчета са — добави Дорис.

Емпория прекоси верандата и влезе вътре. Ейдриън се усмихна замислено и се помъчи да повярва на историята за братята Хършел.

— Страшно мила жена — заяви Дорис и размаха длан пред лицето си.

— Вярно е — потвърди той.

— Просто не успя да намери подходящия мъж.

— Откога я познаваш?

— Немного отдавна. Сигурно от около трийсет години.

— Трийсет години малко ли са?

Тихичък смях.

— За теб може и да не са, но с някои хора тук съм отраснала, а това беше преди доста време. На колко години съм според теб?

— На четирийсет и пет.

— Майтапчия. След три месеца правя осемдесет.

— Не може да бъде!

— Господ ми е свидетел.

— А Хърман на колко е?

— Разправя, че бил на осемдесет и две, но не му вярвам.

— Откога сте заедно?

— Оженихме се, когато бях на петнайсет. Много отдавна.

— И имате осем деца?

— Моите са толкова. Хърман има единайсет.

— Значи той има повече деца от теб?

— Три са извънбрачни.

Ейдриън реши да не разпитва за тях. Може би беше разбирал тия неща някога, докато живееше в Клантън. Може би не. Емпория се върна с чаши и кана ледена вода върху поднос. За да я успокои, Ейдриън деликатно бе настоял да ползва винаги една и съща чаша, чиния, купичка, нож, вилица и лъжица. Тя наля вода с лимон в предвидената за него чаша — стар сувенир от окръжния панаир през 1977 г.

— Свързах се с белия Хършел. Ще дойде след минутка — каза Емпория.

Отпиваха студена вода, правеха си вятър с длани и обсъждаха жегата. Дорис заяви:

— Той си мисли, че съм на четирийсет и пет, Емпория. Какво ще кажеш за това?

— Белите нямат око за такива неща. Ето го и таксито.

Явно във вторник сутрин нямаше много работа, защото колата пристигна по-малко от пет минути след обаждането на Емпория. Наистина се оказа стар черен форд феърлейн с бели врати и бял капак. Беше чист, с лъскави колела и телефонни номера върху броните.

Ейдриън стана и бавно се протегна, сякаш трябваше да следи всяко свое движение.

— Ще се върна след около час. Отивам само до библиотеката да взема няколко книги.

— Ще се справиш ли? — попита Емпория с нескрита тревога.

— Разбира се. Нищо ми няма. Беше ми много приятно, мисис Дорис — каза той почти като истински южняк.

— Пак ще се видим — отвърна Дорис с широка усмивка.

Ейдриън слезе по стъпалата на верандата и вече бе минал половината път към улицата, когато белият Хършел се измъкна от колата и извика:

— О, не! По дяволите, няма начин да влезеш в таксито. — Той застана пред колата и гневно посочи Ейдриън. — Чух за теб!

Смаяният Ейдриън застана на място, неспособен да реагира.

— Няма да ми съсипеш бизнеса! — продължаваше Хършел.

Емпория слезе на стъпалата.

— Няма страшно, Хършел. Имаш думата ми.

— Стига, мис Нестър. Не става дума за теб. Той няма да влезе в колата ми. Трябваше да кажеш, че е за него.

— Недей така, Хършел.

— Всички в града знаят за болестта му. Няма начин. Няма начин, по дяволите.

С гневни стъпки Хършел се върна до отворената врата, седна вътре, затръшна я и даде газ. Ейдриън погледа как колата се отдалечава по улицата, после бавно се изкачи по стъпалата, мина покрай жените и влезе в къщата. Беше уморен и трябваше да поспи.

Книгите пристигнаха късно следобед. Мис Дорис имаше племенница, която преподаваше в училище и се съгласи да взема от библиотеката каквото поиска Ейдриън. Той бе решил най-после да се потопи във въображаемия свят на Уилям Фокнър — автор, когото му бяха натрапили още в гимназията. По онова време Ейдриън, както всички ученици от Мисисипи, смяташе, че съществува щатски закон, задължаващ преподавателите по английски да включват Фокнър в програмата. С много усилия бе изчел „Приказка“, „Реквием за една светица“, „Непобедените“ и други творби, които впоследствие се помъчи да забрави. Накрая, съвсем объркан, вдигна ръце някъде към средата на „Врява и безумство“. Сега, в последните си дни, твърдо бе решил да разбере Фокнър.

След вечерята, докато Емпория миеше чиниите, той седна на верандата и се захвана с „Войнишка заплата“, издадена през 1926 г., когато Фокнър бил едва на двайсет и девет. Прочете няколко страници и спря да си почине. Вслуша се в звуците наоколо: тих смях от близките веранди, крясъци на играещи деца в далечината, телевизор през три врати от тяхната, пискливия глас на жена, ядосана на съпруга си. Гледаше ленивото движение на пешеходците по Рузвелт Стрийт и съвсем ясно усещаше любопитните погледи на хората, минаващи край розовата къща. Винаги се усмихваше и кимаше, щом го поглеждаха, и неколцина отвръщаха колебливо на поздрава.