Джон Гришам - Окръг Форд

— Така си е.

— А честно казано, останах и без пари. Лекарствата са много скъпи. Нуждая се от близките ми или поне от техните долари. Има и други причини. Сложно е. Не исках да натоварвам приятелите си с още една мъчителна смърт.

— И смяташе да отседнеш при роднините си, а не в Лоутаун?

— Повярвай ми, Емпория, предпочитам да бъда тук. Те не ме искат в Клантън. От години ми плащат, за да не се прибера. Отрекоха се от мен, изключиха ме от завещанията си, избягват да произнасят името ми. Затова реших да объркам живота им за последен път. Да ги накарам да страдат поне малко и да се охарчат.

По улицата бавно мина полицейска кола. И двамата се престориха, че не я забелязват. Когато отмина, Ейдриън отпи още една глътка и продължи:

— Трябва да знаеш някои основни неща. Вече около три години боледувам от СПИН и не ми остава много. В общи линии близостта с мен е безопасна. Единственият начин за предаване на заразата е чрез обмяна на телесни течности. Затова дай да се разберем, че няма да правим секс.

Емпория избухна в смях и след малко Ейдриън се присъедини. Смяха се, докато от очите им бликнаха сълзи. Верандата се разтресе и им беше трудно да спрат. Няколко съседи наостриха уши и ги загледаха отдалеч. Когато най-сетне се овладяха, Емпория каза:

— Вече забравих откога не съм правила секс.

— Е, мис Емпория, уверявам те, че аз пък съм правил предостатъчно за мен, за теб и за половината Клантън. Но тези дни отминаха.

— И моите.

— Добре. Ако не ми пускаш ръка, и аз ще те оставя на мира. Иначе е разумно да вземем някои предпазни мерки.

— Медицинската сестра дойде вчера и ми обясни.

— Добре. Всичко ли ти каза? Пране, чинии, храна, лекарства, правила за банята и тоалетната?

— Да.

Той нави левия си ръкав и посочи едно тъмно петно на кожата си.

— Понякога тия неща се разраняват и си слагам превръзка. Когато стане, ще ти кажа.

— Мислех, че няма да се докосваме.

— Да, но те предупреждавам, в случай че не можеш да се удържиш.

Тя пак се засмя, но за кратко.

— Сериозно, Емпория. Около мен е сравнително безопасно.

— Разбирам.

— Сигурно, но не искам да живееш в страх от мен.

Току-що прекарах четири дни с каквото е останало от семейството ми и всички се държаха, сякаш съм радиоактивен. По същия начин ще реагират и тукашните. Благодарен съм, че прие да се грижиш за мен, и не желая да се тревожиш. Тепърва ще става трудно. Вече съм заприличал на мъртвец, а положението ще се влошава.

— Виждал си го и преди, нали?

— О, да. Много пъти. През последните пет години изгубих над десет приятели. Ужасно е.

Емпория имаше много въпроси за болестта, за начина му на живот, за приятелите и тъй нататък, но реши да ги отложи за по-късно. Изведнъж младежът й се стори безкрайно уморен.

— Хайде да те разведа — предложи тя.

Полицейската кола мина отново, съвсем бавно. Ейдриън я погледна и попита:

— Колко често патрулират по тази улица?

Почти никога, искаше й се да отговори. В други части на Лоутаун къщите не изглеждаха толкова добре, а съседите не бяха тъй надеждни. Имаше бордеи, билярдна зала, магазин за алкохол, по ъглите висяха банди безработни младежи и там патрулните коли се мяркаха по няколко пъти дневно. Но вместо това тя отвърна:

— Е, идват понякога.

Влязоха във всекидневната.

— Мястото е малко — каза Емпория почти виновно. В края на краищата той беше израснал в красива резиденция на сенчеста улица. Сега стоеше в мъничка къща, построена от неговия баща и притежавана от семейството му.

— Апартаментът ми в Ню Йорк беше два пъти по-малък — обясни той.

— Не ми се вярва.

— Сериозно, Емпория. Чудесно е. Тук ще бъда щастлив.

Излъсканият дъсчен под блестеше. Мебелите бяха идеално подредени покрай стените. Прозорците също светеха от чистота. Всичко беше на мястото си и личеше, че някой полага постоянни грижи. Двете малки спални се намираха зад всекидневната и кухнята. За Ейдриън имаше двойно легло с желязна рамка, заемащо половината стая. Освен това имаше и тесен гардероб, малък шкаф и компактен климатик на прозореца.

— Идеално е, Емпория. Откога живееш тук?

— Хммм, може би от двайсет и пет години.

— Толкова се радвам, че къщата скоро ще бъде твоя.

— Аз също, но да не бързаме. Уморен ли си?

— Да.

— Искаш ли да подремнеш? Сестрата каза, че се нуждаеш от сън.

— Би било чудесно.

Тя затвори вратата и стаята стихна.

Докато той спеше, един съсед от отсрещната къща дойде и седна на верандата при Емпория. Казваше се Хърман Грант и си падаше любопитен.