Джон Гришам - Окръг Форд

Тъй като за нищо на света не би позволила да я видят отвъд железопътната линия, леля Лиона заръча на градинаря си да откара момчето до крайната цел. Когато старият буик спря пред къщата на мис Емпория, Ейдриън Кийн погледна розовата къща с бяла веранда, висяща папрат и саксии с теменуги и здравец. Зад дъсчената ограда се виждаше миниатюрна морава. Съседната къщичка, боядисана в жълто, беше също тъй красива и спретната. Той погледна по-нататък по улицата към пъстрата редица тесни домове, украсени с цветя, люлеещи се столове и гостоприемни врати. После пак се обърна към розовата къща и реши, че предпочита да умре в нея, отколкото в занемарената резиденция на километър и половина от тук.

Градинарят, който още носеше работните си ръкавици, за да се пази от заразата, бързо свали двата скъпи кожени куфара с цялото имущество на Ейдриън и побърза да си тръгне, без да каже сбогом и да му подаде ръка. Мис Лиона изрично му бе наредила да дезинфекцира буика отвътре, след като се върне.

Ейдриън огледа улицата в двете посоки и забеляза няколко души, които се криеха от жегата по верандите. Взе багажа си и тръгна по тухлената пътечка през двора. Вратата се отвори и мис Емпория го посрещна с усмивка.

— Добре дошли, мистър Кийн — каза тя.

— Без „мистър“, моля ви — отвърна Ейдриън. — Приятно ми е.

В този момент се полагаше ръкостискане, но Ейдриън разбра проблема и побърза да добави:

— Ръкуването е безопасно, но нека да го прескочим.

Емпория веднага се съгласи. Лиона я беше предупредила, че външността му е стряскаща. Тя бързо огледа хлътналите бузи и очи и най-бялата кожа, която бе виждала някога. Престори се, че не забелязва костеливата фигура под дрехите, станали твърде широки. Без колебание махна с ръка към масичката на верандата и попита:

— Искате ли малко подсладен чай?

— Би било чудесно, благодаря.

Говореше ясно и отчетливо, южняшкият му акцент бе изчезнал преди години. Емпория се запита какво ли още е изгубил през дългото си отсъствие. Настаниха се около плетената масичка и тя наля чай. Пред тях имаше чиния с джинджифилови сладки. Тя си взе една, той не.

— Как сте с апетита? — попита Емпория.

— Никакъв го няма. Когато си тръгнах от тук преди години, свалих доста килограми. Отказах се от пържените храни, пък и никога не съм си падал много по яденето. А сега съвсем загубих апетит.

— Значи няма да готвя много?

— Така ми се струва. А вие съгласна ли сте с уговорката? Нали разбирате, имам чувството, че моите роднини са ви извили ръцете, съвсем е в стила им. Ако не ви е приятно, ще си потърся друга квартира.

— Уговорката е добра, мистър Кийн.

— Моля ви, наричайте ме Ейдриън. А аз как да ви наричам?

— Емпория. Нека да си говорим на малко име.

— Дадено.

— Къде ще намериш друга квартира? — попита тя.

— Не знам. Вече всичко е толкова временно…

Гласът му звучеше дрезгаво думите се нижеха бавно, сякаш говоренето го натоварваше. Носеше синя памучна риза, джинси и сандали.

Емпория бе работила в болница, където беше виждала мнозина болни от рак в последните дни от живота им. Нейният нов приятел й напомняше за ония клети хора. Но макар и толкова болен, все още личеше, че някога е бил красив младеж.

— А ти доволен ли си от уговорката? — попита тя.

— Защо да не съм?

— Бял джентълмен от известно семейство да живее в Лоутаун с цветнокожа стара мома.

— Може да е забавно — каза Ейдриън и за пръв път намери сили да се усмихне.

— Сигурна съм, че ще се погаждаме.

Той разбърка чая си. Мигът на веселие отмина и лицето му помръкна. Емпория също разбърка своята чаша и си помисли: „Горкият човек. Няма на какво да се радва.“

— Напуснах Клантън по много причини — заяви той. — Не е добро място за хомосексуалисти като мен. А и на такива като теб не им е лесно. Мразя начина, по който ме възпитаха. Срамувам се от отношението на семейството ми към цветнокожите. Мразех лицемерието в Клантън и нямах търпение да замина. Исках да живея в големия град.

— В Сан Франциско?

— Първо отидох в Ню Йорк, останах там няколко години, после си намерих работа на Западното крайбрежие. По някое време се преместих в Сан Франциско. След това се разболях.

— Защо се върна, щом градът ти е толкова неприятен?

Ейдриън въздъхна, сякаш отговорът би отнел цял час или просто не му се обясняваше. Избърса от челото си струйка пот, която се дължеше не на задухата, а на болестта. Отпи от чашата и накрая каза:

— Не знам. Напоследък видях много смърт и посетих повече погребения, отколкото ми се полага. Не понасях мисълта, че ще лежа в студеното гробище на далечен град. Може би просто се обажда южняшката ми жилка. Рано или късно всички се прибираме у дома.