Джон Гришам - Окръг Форд

— Чух, че най-малкото момче на Айзък Кийн се прибира — каза той.

Мигновено всички забравиха подстригването, четенето на вестници, пушенето и споровете за снощния бейзболен мач. После някой се обади:

— Да не е онова, странното момче?

Тишина. Последва тракане на ножици, шумолене на страници и тук-там сподавена кашлица. Когато в бръснарницата за пръв път се повдигаше деликатна тема, тя биваше посрещната с временна предпазливост. Никой не искаше да се втурва с главата напред, иначе рискуваше да го обявят за клюкар. Никой не смееше да потвърждава или отрича, защото всяка неточна подробност или погрешна догадка можеше бързо да се разчуе и да нанесе сериозна вреда, особено ако ставаше дума за секс. На други места из града не се колебаеха толкова. Нямаше съмнение, че завръщането на малкия Кийн ще бъде подложено на дисекция от десетина посоки, но както винаги господата действаха внимателно.

— Е, чул съм, че не си пада по момичета.

— Правилно си чул. Дъщерята на братовчед ми учеше с него и разправяше, че винаги си е бил обратен, истински женчо. При първа възможност отпрашил към големия град. Мисля, че беше Сан Франциско, но не ме цитирайте по въпроса.

(„Не ме цитирайте по въпроса“ беше предпазен ход, целящ да опровергае току–що казаното. След това всички бяха свободни да повтарят чутото, но ако то се окажеше лъжа, първоначалният клюкар не носеше отговорност.)

— На колко години е?

Кратка пауза за пресмятане.

— На трийсет и една или трийсет и две.

— Защо се връща?

— Ами… не знам със сигурност, но разправят, че бил много болен, на крачка от смъртта, а в големия град нямало кой да се грижи за него.

— Значи се прибира да умре?

— Така казват.

— Айзък ще се обърне в гроба.

— Разправят, че роднините от години му пращали пари, за да не се връща в Клантън.

— Мислех, че вече съвсем са прахосали парите на Айзък.

Темата се отплесна към наследството на Айзък, неговите имоти и дългове, съпруги, деца и близки и тайнствените обстоятелства около смъртта му. В крайна сметка всички единодушно стигнаха до извода, че е умрял тъкмо навреме, защото останалите след него роднини са чисто и просто банда идиоти.

— От какво е болно момчето?

Раско, един от най-големите бъбривци в града, известен със склонността си към фантазиране, отговори:

— Чух, че е оная, педалската болест. Дето не се лекува.

Четирийсетгодишният Бикърс, най-младият от присъстващите тази сутрин, попита:

— Да нямаш предвид СПИН?

— Така разправят.

— Не може да бъде.

След минути слухът бе потвърден в кафенето в източната част на площада, където една нахакана сервитьорка на име Дел поднасяше закуската от години. Утринната навалица представляваше обичайната смес от приключили нощна смяна полицаи и работници плюс двама-трима чиновници. Един от тях каза:

— Хей, Дел, разбра ли, че най-малкият син на Кийн щял да се прибира?

Дел, която от скука често пускаше дребни сплетни, но като цяло се позоваваше на сигурни източници, отговори:

— Вече е тук.

— И е болен от СПИН?

— Има му нещо. Блед е като восък и много изпит. Направо прилича на мъртвец.

— Кога го видя?

— Не съм го видяла. Но икономката на леля му ми каза вчера следобед. — Дел бе минала зад тезгяха, за да вземе новите порции от готвача, и всички в кафенето я слушаха. — Зле е, не ще и дума. Болестта е нелечима, никой не може да му помогне. В Сан Франциско няма кой да се грижи за него и е дошъл да умре у дома. Много тъжно.

— Къде живее?

— Е, със сигурност не в голямата къща. Роднините се събрали и решили, че не може да остане там. Болестта му е силно заразна и смъртоносна, затова го пращат в една от старите къщи на Айзък в Лоутаун.

— При цветнокожите?

— Така казват.

Трябваше им доста време, за да го осмислят, но звучеше логично. Идеята Кийн да живее в негърския квартал отвъд железопътната линия бе трудна за възприемане, но пък изглеждаше съвсем естествено човек, болен от СПИН, да не се допуска в бялата част на града.

Дел продължи:

— Един Господ знае колко бараки е купил и построил старият Кийн в Лоутаун. Мисля, че все още притежава двайсетина.

— А знаеш ли с кого ще живее момчето?

— Пет пари не давам. Само не искам да идва тук.

— Чакай, Дел. Какво ще направиш, ако ей сега влезе и си поръча закуска?

Тя избърса ръцете си и погледна втренчено мъжа, задал въпроса. Стисна зъби и отговори:

— Виж, не съм длъжна да сервирам на когото и да било. Повярвай ми, при тая клиентела непрекъснато мисля за това. Ако влезе, ще го помоля да си върви. Не забравяй, момчето е много заразно и не става дума за обикновена настинка. Ако го обслужа, следващия път някой от вас може да получи неговата чаша или чиния. Помислете и за това.