Джон Гришам - Окръг Форд

— Какво търси тук онова бяло момче? — попита той.

Емпория имаше готов отговор, който бе обмисляла от няколко дни. Надяваше се въпросите и конфронтациите да отминат малко по малко.

— Името му е Ейдриън Кийн, най-малкият син на мистър Айзък Кийн, и е много болен. Приех да се грижа за него.

— Щом не е добре, защо не го пратят в болницата?

— Болестта му е по-различна. Лекарите с нищо не могат да му помогнат. Трябва да си почива и да пие по една шепа хапчета вееш ден.

— Значи скоро ще умре?

— Така изглежда, Хърман. Ще се влошава все повече и накрая ще си отиде. Много е тъжно.

— Рак ли е хванал?

— Не, не е рак.

— А какво?

— Друга болест, Хърман. Има я в Калифорния.

— Вижда ми се безсмислено.

— Много неща са безсмислени.

— Не разбирам защо ще живее при теб, в нашата част на града.

— Както споменах, Хърман, аз ще се грижа за него.

— Принуждават те, защото къщата е тяхна?

— Не.

— Плащат ли ти?

— Гледай си работата, Хърман.

Хърман стана и тръгна по улицата. Не след дълго слухът се разнесе.

Шефът на полицията отскочи за палачинки до кафенето и Дел почти веднага го притисна.

— Не разбирам защо не поставите момчето под карантина — изрече високо тя, за да я чуят всички.

— За това се изисква съдебна заповед, Дел — отговори той.

— Значи може да скита на воля из града и да сее микроби навсякъде?

Полицейският началник беше търпелив човек, преодолял много кризи през годините.

— Всички имаме право да скитаме на воля, Дел. Пише го някъде в Конституцията.

— Ами ако зарази някого? Тогава какво?

— Консултирахме се със здравните власти на щата. Миналата година в Мисисипи от СПИН са умрели седемдесет и трима души, тъй че болестта е позната. СПИН не е като грипа. Предава се само чрез телесни течности.

Настъпи тишина. Дел и клиентите напрегнато разсъждаваха какви течности може да произвежда човешкото тяло. Междувременно началникът хапна от палачинките, преглътна и добави:

— Вижте, няма смисъл да се тревожите. Всичко е под контрол. Той не досажда на никого. Просто си седи на верандата при Емпория.

— Чух, че хората там вече са притеснени.

— Така разправят.

В бръснарницата един редовен клиент каза:

— Черните не били много радостни. Плъзнал е слух, че странното момче се укрива в една от къщите на покойния му татко. Хората са ядосани.

— Не ги упреквам. Ами ако вземе да се засели до теб?

— Ще грабна пушката и няма да му дам да припари наблизо.

— Момчето не прави нищо лошо. Защо е целият шум?

— Снощи четох една статия. Предсказват, че СПИН ще стане най-смъртоносната болест в човешката история. Ще убие милиони, предимно в Африка, където всички се чукат, както им падне.

— Мислех, че тия работи стават в Холивуд.

— Там също. В Калифорния има повече болни от СПИН, отколкото в който и да било друг щат.

— Нали там го е прихванал малкият Кийн?

— Така казват.

— Не мога да повярвам, че през 1989 година в Клантън има случай на СПИН.

В деловодството на съда една млада дама на име Бет бе заела централното място около масата с понички и кафе, защото мъжът й работеше в градската полиция и предния ден го бяха изпратили да провери положението в Лоутаун. Минал с колата покрай розовата къщичка на Емпория Нестър и наистина, както говорели хората, на верандата седял блед и мършав бял младеж. Полицаят и жена му никога не бяха виждали Ейдриън Кийн, но тъй като половината град се бореше да докопа старите фотоалбуми от гимназията, ученическите му снимки вече обикаляха от ръка на ръка. И тъй като бе минал обучение за бързо разпознаване на заподозрени, той почти не се съмняваше, че е видял именно Ейдриън Кийн.

— Защо го следи полицията? — попита Майра с леко раздразнение.

— Ами мъжът ми беше там, защото така му наредиха — рязко отвърна Бет.

— Не е престъпление да си болен — възрази Майра.

— Не, но полицаите трябва да защитават обществото, нали така?

— Значи, ако дебнат дали Ейдриън Кийн си седи на верандата, за нас ще е по-безопасно. Това ли казваш, Бет?

— Не съм го казала, недей да ми слагаш думи в устата. И сама знам да говоря.

И тъй нататък…

Той спа до късно и после дълго остана в леглото. Гледаше белия дъсчен таван и се чудеше колко дни му остават. После пак се запита защо е тук, но знаеше отговора. Беше видял толкова много от приятелите си да гаснат. Преди месеци взе решение да не товари с подобна гледка живите си приятели. По-лесно беше да се сбогува с бърза целувка и силна прегръдка, докато още имаше сили.