Джон Гришам - Окръг Форд

— Никой.

— Ти си пиян, Мак.

— Не колкото трябва.

— Не можеш да оцелееш без мен.

— Моля те, просто си тръгвай. Няма да споря.

— Ще останеш без пукната пара — изръмжа тя.

— Вече съм останал.

— А сега си губиш и ума.

— И него изгубих. Моля те.

Тя се врътна намусено, а Мак вдигна крака на бюрото. Десетина минути Фрида тряскаше чекмеджета и тропаше из приемната, след което извика:

— Знаеш ли, че си мръсно копеле?

— Чух те. Сбогом.

Външната врата се затръшна и настана тишина. Първата крачка беше направена.

Един час по-късно той пак излезе. Беше студено и тъмно, а снегът бе спрял. Още му се пиеше и не искаше да се прибира у дома, нито пък да го видят в някой от трите бара в центъра на Клантън.

Мотел „Ривиера“ се намираше източно от града, край шосето за Мемфис. Беше мизерна дупка от средата на миналия век с миниатюрни стаички, за някои от които бе известно, че се наемат на час, малко кафене и тясно фоайе. Марк се закотви на бара и си поръча наливна бира. Джубоксът свиреше кънтри, на екрана над него колежански отбори играеха баскетбол, а наоколо седеше обичайната сбирщина от пътешественици, търсещи евтин подслон, и отегчени местни пиячи, всичките доста над петдесетте. Мак не познаваше никого, освен бармана — кореняк, чието име не успя да си спомни. Рядко посещаваше „Ривиера“.

Купи си пура, запали я и отпи от бирата. След няколко минути извади малък бележник и започна да пише. За да скрие от жена си колко е загазил във финансово отношение, той бе регистрирал адвокатската кантора като дружество с ограничена отговорност — последен писък на модата сред адвокатите. Той беше единствен собственик и повечето му дългове се събираха там: двайсет и пет хиляди долара кредит, взет преди шест години и без изгледи да бъде погасен скоро; две кредитни карти, използвани както за лични, така и за служебни разходи — лимитът им беше десет хиляди и той се крепеше малко под него с минимални вноски; и, разбира се, обичайната задлъжнялост за канцеларско оборудване. Най-големият дълг на кантората беше ипотеката от сто и двайсет хиляди долара за сградата, която Мак закупи преди осем години въпреки гръмогласните възражения на жена си. Месечната вноска възлизаше на хиляда и четиристотин долара и празните помещения на втория етаж не изплащаха нищичко от нея, макар Мак твърдо да бе вярвал, че ще може да ги дава под наем.

През този чудесен мрачен февруарски ден Мак изоставаше с две вноски по ипотеката.

Той поръча още една бира и продължи да разсъждава над проблемите си. Можеше да фалира, да предаде досиетата на някой познат адвокат и да си тръгне като свободен човек без капка притеснение или унижение, защото той, Мак Стафорд, нямаше да е тук, та хората да го сочат с пръст и да си шушукат.

Кантората беше лесна. Но не така стояха нещата с брака.

Той пи до десет, после потегли към къщи. Спря на алеята пред скромната си къща в един стар квартал на Клантън, изключи двигателя и фаровете и се облегна назад. Във всекидневната светеше. Жена му явно го чакаше.

Бяха купили къщата от баба й преди петнайсет години, малко след като се ожениха, и още от самото начало Лайза искаше нещо по-голямо. Сестра й беше омъжена за лекар и двамата имаха чудесен дом близо до голф клуба, където живееха повечето лекари, банкери и някои адвокати. Там се живееше далеч по-добре, защото къщите бяха нови, с басейни и тенис кортове, а игрището за голф се намираше буквално зад ъгъла. Почти през целия си семеен живот Мак трябваше да търпи натяквания, че нямат напредък в изкачването по социалната стълбица. Напредък ли? Мак знаеше, че всъщност се плъзгат надолу. Колкото по-дълго оставаха в бабината къща, толкова по-малка им се струваше.

Семейството на Лайза притежаваше от няколко поколения единствения циментов завод в Клантън, което ги поставяше сред висшето общество на града, но не се отразяваше сериозно върху банковите им сметки. Говореше се, че имали „семейни пари“ — статус, свързан най-вече със снобизъм, но не и с реално богатство. Навремето изглеждаше добра идея да се омъжи за адвокат, но петнайсет години по-късно Лайза започваше сериозно да се съмнява в нея и Мак го знаеше.

Лампата на верандата светна.

Ако предстоеше скандал по утвърдената вече схема, момичетата — Хелън и Марго — щяха да наблюдават от първия ред. Вероятно майка им вече няколко часа въртеше телефони и хвърляше покъщнина и сред цялото това буйство със сигурност се беше погрижила дъщерите й да узнаят кой е прав и кой крив. Двете бяха вече тийнейджърки и по всичко личеше, че ще се превърнат в точни копия на Лайза. Разбира се, Мак ги обичаше, но на третата бира край езерото бе стигнал до решението, че може да живее и без тях.