Джон Гришам - Окръг Форд

След малко Фрида щеше да влезе шумно както винаги. Мак изтича зад бюрото си, набра номера в Ню Йорк, попита за Марти Розенбърг и когато секретарката му отговори, той затвори телефона и се усмихна. Провери ангажиментите си за следобеда — бяха унили и мрачни като времето навън. Един нов развод в два и половина и един текущ в четири и половина. Имаше списък с петнайсет номера, на които да се обади, но нито един от разговорите не го изкушаваше. Миризливите досиета продължаваха да гният върху шкафа. Той грабна палтото, остави куфарчето си и се измъкна през задната врата.

Колата му беше малко беемве на двеста и петдесет хиляди километра. Лизингът изтичаше след пет месеца и той вече се тревожеше какво ще кара после. Тъй като дори и от най-безпаричния адвокат се очаква да кара нещо впечатляващо, той тихомълком проучваше пазара, твърдо решен да запази предпочитанията си в тайна. Каквото и да избереше, жена му нямаше да го одобри, а засега просто не беше готов за подобен скандал.

Любимият му бирен маршрут започваше от универсалния магазин на Паркър в едно градче на тринайсет километра от Клантън, където никой не го познаваше. От там си купи шест вносни бири в яркозелени бутилки — чудесно питие за специален ден като днешния — и продължи на юг по тесните селски пътища, докато престана да среща коли. Слушаше как по радиото Джими Бъфет пее за платноходки, ром и живот, за какъвто Мак мечтаеше отдавна. През лятото, преди да започне да учи право, Мак бе отишъл за две седмици на водолазна ваканция на Бахамите. Това беше първото му пътуване в чужбина и той копнееше да го повтори. Година след година досадата на адвокатската практика натежаваше, бракът му ставаше все по-отегчителен и Мак все по-често слушаше Бъфет. Би се справил с живот на яхта. Беше напълно готов за такава промяна.

Паркира на едно уединено място за пикник край езерото Чатола — най-голямото в радиус от осемдесет километра — и леко открехна прозореца, но остави двигателя включен заради отоплението. Отпи глътка бира и се загледа към езерото, където през лятото гъмжеше от моторници за водни ски и малки катамарани, но през февруари не се мяркаше жива душа.

Все още чуваше съвсем ясно гласа на Марти. Можеше с лекота да преповтори целия разговор, почти дума по дума. Мак си заговори сам, после запя заедно с Бъфет.

Това бе неговият момент — шанс, какъвто едва ли щеше да срещне повторно. Мак най-сетне се убеди, че не сънува. Парите бяха на масата. Сметката бе пределно ясна.

Посипаха се редки снежинки, които се топяха веднага щом докосваха земята. Дори надеждата за четири-пет сантиметра сняг вълнуваше града и Мак знаеше, че сега децата в училище са се струпали пред прозорците, тръпнещи от мисълта, че могат да ги разпуснат. Жена му навярно звънеше в кантората с инструкции да отиде да прибере момичетата. Фрида го търсеше. След третата бира той заспа.

Пропусна срещата в два и половина, без изобщо да се притеснява. Пропусна и тази в четири и половина. Беше си запазил една бира за обратния път и в пет и петнайсет се вмъкна през задната врата на кантората, където моментално се озова срещу вбесената секретарка.

— Къде беше? — попита Фрида.

— Излязох да се поразходя с колата — отговори той, докато сваляше палтото и го закачаше в коридора.

Тя го последва в кабинета с ръце на кръста, точно като жена му.

— Пропусна две срещи — със семейства Мадънс и Гарнър — и те никак не са доволни. Миришеш на пивоварна.

— В пивоварните правят бира, нали?

— Сигурно. Току-що прати по дяволите хиляда долара хонорар.

Той се тръшна на стола и събори няколко папки от бюрото.

— И какво?

— Какво ли? Ами това, че се нуждаем от всеки клиент. Не си в състояние да подбираш. Миналия месец не изкарахме колкото за разноските, а този е още по-зле. — Гласът й беше писклив, остър, бърз и изтънял от злобата, трупана с часове. — На бюрото ми има куп сметки, а в банката няма пари. Другата банка настоява да предприемеш нещо по кредита, който си взел неизвестно защо.

— Откога работиш тук, Фрида?

— От пет години.

— Много е. Събирай си нещата и изчезвай. Веднага.

Тя онемя. Закри с длани устата си и едва успя да изрече:

— Уволняваш ли ме?

— Не. Пестя от разходите. Съкращавам персонала.

Тя веднага премина в контраатака с нервен смях.

— А кой ще вдига телефона, кой ще се занимава с машинописа, кой ще плаща сметките, кой ще подрежда папките, кой ще се грижи за клиентите и ще те пази от неприятности?