Джон Гришам - Окръг Форд

След третия сигнал Мак грабна слушалката на телефона върху бюрото си и рязко изрече обичайното: „Адвокатска кантора.“ Получаваше средно по петдесет обаждания на ден, най-често от скарани съпрузи и настървени кредитори, и отдавна бе усвоил навика да променя гласа си и да не се представя, ако онзи, който звъни, не е прослушан от Фрида. Мразеше сам да вдига телефона, но се нуждаеше от клиенти. Както всеки друг адвокат в Клантън, а такива имаше много, той не знаеше кога поредният разговор ще се окаже големият удар, голямата риба, голямото дело, което да му донесе огромен хонорар и може би дори да го спаси от сегашната безизходица. Мак си мечтаеше за такова обаждане от години — толкова отдавна, че не искаше да го признае дори пред себе си.

И през този студен зимен ден с едва доловим дъх на сняг из въздуха обаждането най-сетне дойде.

Мъжки глас с непознат северняшки акцент каза:

— Да. Свържете ме с мистър Мак Стафорд, ако обичате.

Гласът бе твърде любезен и далечен, за да го разтревожи, затова той отвърна:

— Мак е на телефона.

— Мистър Мак Стафорд, адвокатът?

— Точно така. Кой се обажда?

— Името ми е Марти Розенбърг от „Дърбан и Ланг“, Ню Йорк.

— Ню Йорк ли? — попита Мак по-бързо, отколкото се полагаше.

Ню Йорк, естествено. Макар че работата му никога не го бе водила близо до големия град, той определено знаеше за „Дърбан и Ланг“. Всеки адвокат в Америка бе чувал за тази фирма.

— Точно така. Може ли да ви наричам Мак?

Гласът говореше забързано, но любезно и Мак изведнъж си представи как мистър Розенбърг седи във великолепен кабинет с картини по стените, а наоколо сътрудници и секретарки подтичват да изпълнят всяка негова заповед. И все пак въпреки цялото си могъщество той искаше да разговарят приятелски. Мак усети как го облива вълна от неувереност, когато огледа мизерната си кантора и се зачуди дали мистър Розенбърг вече не го е сметнал за поредния провинциален неудачник, щом сам вдига телефона.

— Разбира се. А аз ще ви казвам Марти.

— Чудесно.

— Извинявай, Марти, че сам вдигам телефона, но секретарката ми излезе на обяд.

За Мак беше важно да избистри ситуацията и да покаже на човека отсреща, че е истински адвокат с истинска секретарка.

— Да, добре. Забравих, че сте с един час след нас — заяви Марти с леко пренебрежение, първият намек, че може би ги дели нещо повече от часовите пояси.

— Какво мога да направя за теб? — попита Мак, за да овладее разговора.

Край на празните приказки. И двамата бяха важни, заети юристи. Мозъкът му работеше на пределни обороти, докато опитваше да се сети за някое дело, досие или правен случай, способен да породи интерес от страна на една толкова голяма и реномирана фирма.

— Виж, ние представляваме интересите на една швейцарска компания, която наскоро изкупи основния пакет акции на южнокорейския концерн „Тинзо“. Чувал ли си за „Тинзо“?

— Естествено — побърза да отговори Мак, но всъщност се ровеше из паметта си в търсене на някакъв спомен за „Тинзо“. Да, нещо му се въртеше в главата, но беше съвсем смътно.

— А според старите архиви на „Тинзо“ някога ти си движил иска на група дървосекачи, които твърдели, че са били наранени от дефектни моторни резачки, произведени от клона на „Тинзо“ във Филипините.

О, това ли било! Сега вече Мак беше в час. Вече си спомняше, макар и не с пълни подробности. Случаите бяха отдавнашни, стари и почти забравени, защото Мак всячески се опитваше да ги прогони от съзнанието си.

— Ужасни рани — каза все пак той.

Ужасни или не, раните не бяха чак толкова страшни, че да го накарат да заведе дело. Беше подготвил документите преди години, но загуби интерес, след като не успя да осигури с блъф бързо споразумение. Познанията му в областта на обезщетенията бяха, меко казано, скромни. Въпросните моторни резачки на „Тинзо“ имаха впечатляващо досие за безопасност. И най-важното — делата за дефектни продукти бяха сложни, скъпи, над неговите възможности и обикновено се водеха пред съдебни заседатели, което Мак винаги се стараеше да избегне. Спокойствието беше в разводите и личните фалити плюс от време на време по някое дарение или завещание. Не носеха кой знае какви хонорари, но той и повечето останали адвокати в Клантън успяваха да изкарват хляба си, като избягваха почти всякакви рискове.

— Нямаме данни при вас да е завеждано дело по случая — каза Марти.

— Засега — уточни Мак с цялата дързост, на която беше способен.