Джон Гришам - Окръг Форд

Раменете на Реймънд провиснаха, лицето му пребледня. Вече нямаше и следа от предишната дързост. Той бавно пристъпи към майка си, падна на колене пред нея и отпусна глава в скута й. Тя го погали, избърса очи и продължи да повтаря:

— Боже, Боже.

— Толкова съжалявам, мамо — промълви Реймънд. — Толкова съжалявам.

Двамата си поплакаха заедно, а Лион и Бъч мълчаливо стояха до тях. Отец Лиланд влезе в стаята и Реймънд бавно се изправи. Очите му бяха влажни и зачервени, гласът тих и немощен.

— Май всичко свърши — каза той на свещеника, който печално кимна и го потупа по рамото.

— Ще бъда с теб в изолатора, Реймънд — успокои го Лиланд. — Ще се помолим за последно, ако желаеш.

— Сигурно не е лоша идея.

Вратата пак се отвори. Директорът влезе отново и се обърна към семейство Грейни и свещеника.

— Моля, изслушайте ме. Това е четвъртата ми екзекуция и от опит знам някои неща. Например, че не е добра идея майката да присъства. Настоятелно ви препоръчвам, мисис Грейни, да останете в тази стая за около час, докато всичко приключи. Имаме медицинска сестра, която ще бъде с вас и може да ви даде успокоително. Моля ви.

Той погледна очаквателно Бъч и Лион. Двамата схванаха намека.

— Ще бъда с него до края — промълви Инес и изплака тъй силно, че дори директорът настръхна.

Бъч пристъпи до нея и я погали по рамото.

— Трябва да останеш тук, мамо — каза Лион.

Инес отново изплака.

— Ще остане — обърна се Лион към директора. — Само й дайте онова хапче.

Реймънд прегърна братята си и за пръв път в своя живот призна, че ги обича — трудна задача дори в този ужасен момент. Целуна майка си по бузата и каза сбогом.

— Бъди мъж — окуражи го Бъч със стиснати зъби и просълзени очи, след което те се прегърнаха за последен път.

Отведоха го и в стаята влезе медицинската сестра. Тя подаде на майката хапче и чаша вода и след броени минути Инес клюмна в инвалидната количка. Сестрата седна до нея и каза на Бъч и Лион:

— Много съжалявам.

Петнайсет минути след полунощ вратата се отвори и един надзирател обяви:

— Елате с мен.

Братята бяха изведени в коридора, претъпкан с надзиратели, служители и много други любопитни наблюдатели, имали късмета да получат достъп до екзекуцията. После излязоха през главния вход. Навън беше все тъй горещо и задушно. Набързо запалиха по цигара, докато вървяха по тясна странична алея покрай западното крило на строго охранявания сектор. Крачеха бавно към залата за екзекуции и чуваха през отворените прозорци с дебели черни решетки как другите осъдени блъскат по вратите на килиите, надават протестни крясъци и вдигат шум по всякакъв начин, за да се сбогуват в последния миг с един от своите.

Бъч и Лион пушеха яростно и искаха също да закрещят, да подкрепят някак затворниците. Но не казаха нито дума. Завиха зад ъгъла и видяха малка тухлена сграда с група надзиратели и други хора пред входа. Наблизо бе спряла линейка. През една странична врата придружителят ги въведе в препълнената стая за свидетели и след като влязоха, двамата зърнаха лица, които очакваха да видят, макар и да нямаха желание. Шерифът Уолс бе дошъл, защото законът го изискваше. Прокурорът присъстваше по свое желание. Чарлийн, многострадалната вдовица на Кой, седеше до него. Придружаваха я две едри момичета, вероятно нейните дъщери.

Помещението за жертвите беше отделено с плексигласова стена, която им позволяваше да гледат свирепо близките на осъдения, но не и да разговарят с тях или да ги ругаят. Бъч и Лион седнаха на пластмасови столове. Зад тях се настаниха някакви непознати хора и когато всички заеха местата си, вратата се затвори. Стаята беше претъпкана и задушна.

Нямаше какво да гледат. Прозорците пред тях бяха закрити с черни завеси, за да не виждат зловещите приготовления. Чуваха се звуци от неопределени движения. Внезапно завесите се дръпнаха настрани и те видяха залата за екзекуции — четири на пет метра, с наскоро боядисан бетонен под. По средата се намираше газовата камера, осмоъгълен сребрист цилиндър с прозорчета, позволяващи да се наблюдава и констатира смъртта.

И там беше Реймънд, вързан на стол, с глава стегната в някакви грозни ремъци, които го принуждаваха да гледа право напред и му пречеха да вижда свидетелите. В момента той сякаш гледаше нагоре, към директора, който му говореше нещо. Присъстваха юристът на затвора, неколцина надзиратели и, разбира се, екзекуторът и неговият помощник. Всички вършеха каквото трябваше с мрачни, решителни изражения, сякаш ритуалът ги отегчаваше. Всъщност до един бяха доброволци, с изключение на директора и юриста.