Джон Гришам - Окръг Форд

— Чудесно — заяви Лион.

— Страхотно — добави Бъч.

Последната глава от живота му наближаваше. Реймънд вече бе написал автобиографията си, дълга двеста страници, но нито един издател в Америка не бе пожелал да я публикува.

Той дъвчеше енергично, като опустошаваше сома, чийзбургера и пицата, без да подбира. Вилицата и пръстите му танцуваха по масата, често в различни посоки, опипваха, мушкаха, загребваха и тъпчеха храна в устата със същата скорост, с която успяваше да преглъща. Едно прегладняло прасе би вдигало по-малко шум. Инес никога не бе държала особено на маниерите на масата и синовете й бяха усвоили всички лоши навици. Но единайсет години в отделението за осъдени на смърт бяха тласнали Реймънд към нови дълбини на невъзпитаното поведение.

Третата съпруга на Лион обаче беше добре възпитана. Десет минути след началото на последната вечеря той не издържа и кресна:

— Трябва ли да мляскаш така?

— По дяволите, момче, вдигаш повече шум от кон, който яде царевица — моментално се включи Бъч.

Реймънд застина, изгледа яростно братята си и за няколко дълги напрегнати секунди не беше ясно как ще се развие ситуацията. Можеше да избухне класически семеен скандал с изобилие от обиди и лични нападки. През годините бяха преживели няколко грозни сцени в стаята за свиждане — всичките болезнени и незабравими. Но Реймънд се прояви достойно и избра по-мек подход.

— Това е последната ми вечеря — каза той. — А собственото ми семейство ме тормози.

— Аз не те тормозя — обади се Инес.

— Благодаря ти, мамо.

Лион вдигна ръце.

— Извинявай. Всички сме малко напрегнати.

— Напрегнати? — повтори Реймънд. — Мислиш, че вие сте напрегнати?

— Съжалявам, Рей.

— И аз — добави Бъч, но само защото се очакваше да го каже.

— Искате ли крокети? — попита Реймънд и протегна един на Бъч.

Само преди няколко минути последната вечеря представляваше неустоимо изкушение. Но след трескавото нападение на Реймънд върху масата цареше пълна разруха. Въпреки това Бъч жадуваше за малко пържени картофи и един крокет, но отказа. Имаше нещо зловещо нередно в идеята да подяжда нечия последна трапеза.

— Не, благодаря — отвърна той.

След като си пое дъх, Реймънд отново се захвана с храната, макар и малко по-кротко. Омете лимоновия пай и шоколадовия кейк, завърши със сладолед, оригна се, разсмя се и каза:

— Няма да ми е за последно, гарантирам ви.

На вратата се почука. Един пазач влезе и обяви:

— Мистър Танър иска да ви види.

Мистър Танър се оказа слабичък, оплешивяващ младеж с избеляло синьо сако, стари бежови панталони и още по-стари маратонки. Не носеше вратовръзка. Лицето му беше изпито и бледо и по всичко личеше, че се нуждае от дълга почивка. Реймънд набързо го представи на близките си, но в момента мистър Танър не проявяваше интерес към запознанството с нови хора.

— Върховният съд току-що отхвърли молбата — мрачно съобщи той на Реймънд.

Реймънд преглътна с усилие и в стаята се възцари тишина.

— Ами губернаторът? — попита Лион. — Ами всички онези адвокати, които сега разговарят с него?

Танър стрелна недоумяващ поглед към Реймънд, който каза:

— Уволних ги.

— А адвокатите във Вашингтон? — попита Бъч.

— И тях уволних.

— А онази голяма адвокатска кантора в Чикаго? — зачуди се Лион.

— И от нея се отказах.

Танър въртеше очи ту към единия, ту към другия брат.

— Моментът не ми се вижда особено подходящ за уволняване на адвокати — заяви Лион.

— Какви адвокати? — попита Танър. — Аз съм единственият адвокат по делото.

— И ти си уволнен — каза Реймънд и яростно блъсна от масата една чаша, която отхвръкна и оплиска стената със студен чай и кубчета лед. — Хайде, убийте ме! — изкрещя той. — Вече не ми пука.

За няколко секунди всички затаиха дъх, после вратата изведнъж се отвори и директорът се върна заедно с придружителите си.

— Време е, Реймънд — каза той малко нетърпеливо. — Обжалванията приключиха, а губернаторът си легна.

Настана дълга, мъчителна пауза, докато всички бавно осъзнаваха неизбежното. Инес плачеше. Лион тъпо гледаше как ледът и чаят бавно пълзят надолу по стената. Бъч безнадеждно се взираше в последните крокети. Танър изглеждаше готов да припадне.

Реймънд се изкашля и каза:

— Бих искал да видя онова католическо отче. Трябва да се помолим.

— Ще го доведа — отвърна директорът. — Можеш да останеш още малко с близките си, после е време да тръгваме.

Директорът излезе със свитата си. Танър побърза да ги последва.