Джон Гришам - Окръг Форд

Малък високоговорител, закачен на гвоздей в свидетелската стая, излъчваше последните звуци.

Юристът пристъпи до вратата на камерата и каза:

— Реймънд, по закон съм задължен да прочета смъртната ви присъда. — Той вдигна лист хартия и продължи: — „Тъй като ви признаха за виновен и срещу вас е издадена смъртна присъда от Районния съд на окръг Форд, с настоящото сте осъден на смърт чрез отровен газ в газовата камера на щатския затвор «Парчман». Нека Бог се смили над душата ви.“

Той отстъпи назад и вдигна слушалката на телефона, закачен на стената. Изслуша какво говорят отсреща, после обяви:

— Няма отсрочка.

— Съществуват ли някакви причини екзекуцията да бъде прекратена? — попита директорът.

— Не — отговори юристът.

— Желаеш ли да кажеш последни думи, Реймънд?

Гласът на Реймънд звучеше едва доловимо, но в абсолютната тишина на свидетелската стая всички го чуха.

— Съжалявам за стореното. Моля за прошка близките на Кой Чайлдърс. Бог вече ми прости. Да приключваме.

Надзирателите напуснаха залата за екзекуции, оставяйки само директора и юриста, които отстъпиха колкото се може по-далеч от Реймънд. Екзекуторът прекрачи напред и затвори тясната врата на камерата. Помощникът му провери уплътненията. Когато камерата бе готова, те хвърлиха бърз поглед наоколо за последна проверка. Нямаше пречки. Екзекуторът изчезна в малко килерче, наречено „химическата стая“, откъдето контролираше клапаните.

Минаха няколко безкрайни секунди. Затаили дъх от ужас, свидетелите гледаха като омагьосани. Реймънд също затаи дъх, но не задълго.

Екзекуторът постави пластмасов контейнер със сярна киселина в една тръба, водеща от химическата стая към голям съд на пода на камерата, точно под стола на Реймънд. Той дръпна ръчката, за да отвори контейнера. Чу се щракане и повечето присъстващи трепнаха. Реймънд също. Пръстите му се впиха в подлакътниците на стола. Гръбнакът му се вдърви. Минаха секунди, после сярната киселина се смеси с топчетата цианид в съда, от който започнаха да се надигат смъртоносни изпарения. Когато най-сетне издиша и повече не можеше да удържи дъха си, Реймънд вдъхна колкото се може повече отрова, за да ускори края. Цялото му тяло реагира мигновено със спазми и гърчове. Раменете му се отметнаха назад. Брадичката и челото му отчаяно се бореха с кожените ремъци около главата. Китките, ръцете и краката му трепереха силно, а изпаренията се надигаха и сгъстяваха.

Още около минута тялото му продължи да реагира и да се бори, но накрая цианидът взе надмощие. Гърчовете отслабнаха. Главата спря да се движи. Пръстите отпуснаха мъртвешката хватка около подлакътниците. Докато въздухът продължаваше да се сгъстява, дишането на Реймънд стана по-бавно и спря. Още няколко последни тръпки, конвулсия на гръдните мускули, треперене на ръцете и най-сетне всичко свърши.

Трийсет и една минути след полунощ го обявиха за мъртъв. Черните завеси бяха дръпнати и свидетелите се изнизаха от стаята. Навън Бъч и Лион се подпряха на ъгъла на тухлената стена и запалиха по цигара.

В тавана на залата за екзекуции бе отворен отдушник и газът се разсея из лепкавия въздух над „Парчман“. Петнайсет минути по-късно пазачи с ръкавици разкопчаха коланите около Реймънд и измъкнаха тялото му от камерата. С помощта на ножици свалиха дрехите, за да бъдат изгорени. Измиха трупа със студена вода от маркуч, после го изсушиха с кърпи, облякоха го отново в бял затворнически гащеризон и го положиха в евтин чамов ковчег.

Лион и Бъч седяха при майка си и чакаха директора. Инес все още бе упоена, но ясно разбираше какво е станало през последните минути. Беше закрила лицето си с длани, плачеше и от време на време мънкаше нещо несвързано. Един пазач влезе и помоли да му дадат ключовете от вана на мистър Макбрайд. Мъчително бавно измина цял час.

След изявлението за пресата директорът най-сетне влезе в стаичката. Изказа им най-дълбоките си съболезнования, като умело имитираше скръб и съчувствие, и помоли Лион да подпише няколко формуляра. Обясни, че Реймънд е оставил в затворническата си сметка почти хиляда долара и чекът ще им бъде изпратен до една седмица. Каза, че във вана са натоварили ковчега и четири кашона с вещите на Реймънд — китарата, дрехите, книгите, кореспонденцията, правните материали и ръкописите. Можеха да си вървят.

Изместиха ковчега настрани, за да качат Инес в каросерията, и когато го докосна, тя отново избухна в плач. Лион и Бъч пренаредиха кашоните, закрепиха инвалидната количка и върнаха ковчега на място. Когато всичко беше готово, последваха колата на охраната към предната част на затвора, излязоха през портала и като завиха по шосе 3, минаха покрай последните протестиращи. Телевизионните екипи вече си бяха заминали. Лион и Бъч запалиха по цигара, но Инес бе прекалено сломена, за да пуши. Дълго време никой не проговори, докато изминаваха километър след километър сред ниви с памук и соя. Близо до градчето Маркс Лион зърна денонощен магазин. Купи сода за Бъч и двойни кафета за себе си и Инес.