Джон Гришам - Окръг Форд

— Колко такива случая имаш, Мак?

— Четири — отвърна той, макар че не беше сигурен в точната бройка.

— Да, така е и според нашата документация. Разполагаме с четирите писма, които си пратил на компанията преди известно време. Но не личи да има напредък след първоначалната кореспонденция.

— Работата по досиетата продължава — увери го Мак.

Лъжеше, макар че в думите му се криеше и частица истина. Формално погледнато, досиетата все още се водеха за открити, но той не ги бе докосвал от години. Наричаше ги „миризливите досиета“. Колкото повече отлежаваха, толкова по-силно миришеха.

— Имаме шестгодишен срок на давност — добави самодоволно той, сякаш се канеше още утре да настъпи педала и да се втурне в съдебна атака.

— Твърде необичайно, ако ми разрешиш да го кажа промърмори замислено Марти. — Повече от четири години никакво движение по случая.

Опитвайки се да отклони разговора от собствената си немарливост, Мак реши да хване бика за рогата.

— Накъде биеш, Марти?

— Ами… швейцарските ни клиенти искат да разчистят архивите си и да се отърват от евентуални съдебни искове. Те са европейци, разбира се, и не схващат как работи нашата правна система. Между нас казано, направо се ужасяват от нея.

— И с право — вметна Мак, сякаш редовно скубеше грамадни обезщетения от провинили се корпорации.

— Искат тия неща да изчезнат от архивите и ми поръчаха да проуча възможността за споразумение.

Мак бе скочил от мястото си и притискаше слушалката между челюстта и рамото си. Сърцето му биеше лудо, ръцете му трескаво търсеха някое от миризливите досиета сред купищата стари папки върху наклонения шкаф зад бюрото му — отчаян опит да открие имената на своите клиенти, осакатени преди години от калпавите моторни резачки на „Тинзо“. Моля? Споразумение? Тоест парите да минат от ръцете на богатите в джоба на бедните? Просто не можеше да повярва, че е чул тази дума.

— Там ли си, Мак? — попита Марти.

— О, да, просто прелиствах едно досие. Дай да видим. Всички резачки са били модел 58Х, шейсетсантиметрови, с търговско название „Лазерен лъч“. Мощен професионален модел, но по някаква причина предпазителите на веригата са били дефектни и много опасни.

— Точно така, Мак. Не се обаждам да спорим кое е било дефектно, това е работа на съда. Говоря за споразумение. Схващаш ли?

И още как, едва не изтърси Мак.

— Разбира се, с удоволствие бих обсъдил подобна възможност. Ти очевидно имаш нещо наум. Нека го чуем.

Отново бе седнал. Ровеше из досието, търсеше дати и се молеше да не е изтекла шестгодишната давност по някой от станалите тъй важни случаи.

— Да, Мак, имам предложение, но трябва от самото начало да те предупредя, че моят клиент ме инструктира да не преговарям. Ако успеем да уредим въпроса бързо и съвсем тихо, тогава ще напишем чековете. Но започнем ли да се караме, парите изчезват. Наясно ли сме, Мак?

О, да. Всичко беше кристално ясно. Мистър Марти Розенбърг в своя луксозен кабинет високо над Манхатън нямаше представа колко бързо и евтино може да уреди изчезването на досиетата. Мак би приел всичко. Осакатените му клиенти отдавна бяха престанали да се обаждат.

— Разбрахме се — каза Мак.

Марти смени скоростта и думите му станаха още по-отсечени:

— По наша сметка ще загубим около сто хиляди за защита по тези дела пред федерален съд, и то ако успеем да ги съберем в един общ процес. Разбира се, това са само догадки, тъй като исковете не са подадени и откровено казано, с оглед на оскъдните материали, няма вероятност да се стигне до съд. Да сложим още сто хиляди за телесните повреди — напомням, че никоя от тях не е документирана, но доколкото разбрахме, има изгубени ръце и пръсти. Както и да е, ще платим по сто хиляди на пострадал, добавяме стойността на защитата и общата сума възлиза на половин милион долара.

Макс зяпна и едва не глътна слушалката. Както е обичайно за адвокатите, беше готов да поиска поне три пъти повече от първоначалното предложение, но за няколко секунди загуби дар слово и дъхът му спря.

Марти продължи:

— Обезщетението е еднократно и поверително, без признаване на вина. Офертата остава в сила трийсет дни — до десети март.

За Мак дори едно предложение от десет хиляди долара на иск би било потресаващ късмет. Той жадно глътна въздух и се напрегна да съчини отговор.

Марти допълни:

— Пак повтарям, Мак, просто се мъчим да излезем на чисто. Ти какво мислиш?

Какво мисля, повтори си Мак. Мисля, че моят дял е четирийсет на сто и сметката не е трудна. Мисля, че миналата година изкарах общо деветдесет и пет хиляди и половината отидоха за разходи — заплатата на Фрида и сметките за кантората, — което ми остави чисти около четирийсет и шест хиляди, преди да платя данъците, тоест по-малко, отколкото спечели жена ми като заместник-директор на гимназията в Клантън. Много неща си мисля в момента, някои съвсем произволни, например: първо, да не се шегуваш? Второ, кой от някогашните ми състуденти може да ми скрои такъв номер? Трето, ако е истина, как да не допусна вълците до чудесния си хонорар? Четвърто, жена ми и двете ми дъщери ще профукат парите за по-малко от месец. Пето, Фрида ще поиска тлъста премия. Шесто, как да се обърна към пострадалите клиенти, след като толкова години ги пренебрегвах? И тъй нататък. Много неща си мисля, мистър Розенбърг.