Джон Гришам - Окръг Форд

— Много щедро, Марти — успя най-сетне да изрече Мак. — Сигурен съм, че клиентите ми ще бъдат доволни.

След първоначалния шок мозъкът му започваше отново да се избистря.

— Добре. Договорихме ли се?

— Чакай да си помисля. Естествено, трябва да го обсъдя с клиентите си и това може да отнеме няколко дни. Става ли да ти звънна след седмица?

— Разбира се. Но ние държим да приключим със случая час по-скоро, тъй че побързай. И, Мак, просто нямам думи да подчертая колко държим да не се разчува. Съгласен ли си споразуменията да минат в пълно мълчание?

За толкова пари Мак би се съгласил на каквото и да било.

— Естествено — каза той. — Нито дума пред никого.

Говореше съвършено сериозно. Вече си мислеше кои хора не бива да узнаят за неговия голям удар.

— Чудесно. Значи ще ми звъннеш след седмица?

— Точно така, Марти. Слушай, моята секретарка е голямо дрънкало. По-добре недей да се обаждаш тук. Аз ще те потърся другия вторник. По кое време?

— Да кажем към единайсет източно време.

— Дадено, Марти.

Мак взе телефонния номер и адреса му, след което затвори. Според дигиталния брояч на телефона разговорът бе траял осем минути и четирийсет секунди.

Миг по-късно телефонът иззвъня отново, но Мак само го изгледа. Страхуваше се да не подплаши късмета. Вместо да вдигне, отиде в предната част на кантората, където върху широкия прозорец бе изписано неговото име, и погледна към отсрещната сграда на окръжния съд. Там в момента разни учили-недоучили адвокатчета дъвчеха студени сандвичи в съдебните зали и се пазаряха за още петдесет долара месечна издръжка и дали съпругата да вземе хондата, а съпругът тойотата. Знаеше, че са там, защото винаги бяха там, а често и той с тях. В канцеларията в края на коридора други адвокати се ровеха из поземлените регистри, ипотечните документи и прашните градоустройствени планове, разменяйки си с унило чувство за хумор шеги, забавни случки и остроумия, които бе чувал хиляди пъти. Преди година–две някой бе преброил в Клантън общо петдесет и един адвокати и буквално всички бяха наблъскали канторите си около площада срещу съда. Хранеха се в едни и същи закусвални, срещаха се в едни и същи кафенета, подмамваха едни и същи клиенти и почти всички имаха едни и същи оплаквания и жалби от занаята си. По някакво чудо градчето с десет хиляди жители осигуряваше достатъчно конфликти за издръжка на петдесет и един адвокати, когато в действителност бяха потребни поне два пъти по-малко.

Мак рядко се бе чувствал потребен. Вярно, жена му и дъщерите му се нуждаеха от него, макар че често се питаше дали няма да бъдат по-щастливи, ако просто изчезне. Всъщност отдавна бе осъзнал, че ако внезапно затвори кантората, малцина ще забележат. Никой клиент нямаше да остане без правна защита. Другите адвокати щяха да се усмихват тайничко, че имат един конкурент по-малко. След месец-два никой в съда не би усещал липсата му. Тези мисли го натъжаваха години наред. Но истински го потискаше не миналото или настоящето, а бъдещето. Перспективата един ден да се събуди на шейсет години и пак да потътри крака към кантората — несъмнено все същата, — да попълва документи за разводи по взаимно съгласие и мизерни фалити на хора, които едва успяват да платят скромните му хонорари… е, това стигаше, за да трови всеки ден от живота му. И за да го превърне в много нещастен човек.

Той искаше да се измъкне. Да се отърве, докато още е млад.

Един адвокат на име Уилкинс мина по тротоара, без да погледне към прозореца на Мак. Уилкинс беше тъпак, работещ през три врати от него. През един късен следобед преди години, докато си пийваше с трима други адвокати, сред които беше и Уилкинс, Мак се разприказва за плановете си да направи големия удар с исковете за моторните резачки. Разбира се, те не стигнаха доникъде и след като Мак не успя да убеди някой от по-способните адвокати в щата да се включи в играта, досиетата постепенно се размирисаха. Уилкинс, каквато си беше гадина, започна редовно да подмята на Мак пред другите адвокати: „Хей, Мак, как върви големият ти проект за резачките?“ Или: „Хей, Мак, уреди ли вече исковете за злополуките?“ Но след време дори и Уилкинс забрави за случая.

Хей, Уилкинс, я виж това споразумение, мой човек! Половин милион на масата, двеста хиляди от тях право в моя джоб. Поне толкова, а може и повече. Хей, Уилкинс, изкарал ли си двеста хиляди за последните пет години?

Но Мак знаеше, че Уилкинс никога няма да разбере. Никой нямаше да разбере и това не го притесняваше.