Джон Гришам - Окръг Форд

Вратата се отвори и тя изникна на прага. Стъпи на тясната веранда, скръсти голите си ръце и през замръзналата морава отправи свиреп поглед право в примигващите очи на Мак. Той й върна жеста и слезе от колата. Затръшна вратата, а жена му злобно изстреля въпроса:

— Къде беше?

— В кантората — рязко отвърна той и докато правеше първата крачка, мислено си напомни да стъпва внимателно, за да не залита. Устата му беше пълна с ментова дъвка, макар че нямаше намерение да залъгва когото и да било. Алеята слизаше полегато от къщата към улицата.

— Къде беше? — повтори тя още по-високо.

— Моля те, съседите ще чуят.

Той не забеляза навреме заледената ивица между своята и нейната кола, а когато я видя, нещата вече бяха извън контрол. Подхлъзна се напред, изохка и заби чело в задната броня на колата й. За момент светът наоколо почерня, а когато се опомни, Мак долови трескави женски гласове, един от които обяви:

— Той е пиян.

Благодаря, Лайза.

Главата му се цепеше, всичко пред очите му беше размазано. Лайза стърчеше над него и говореше несвързано: „О, Боже, тече му кръв!“, „Баща ви е пиян!“ и „Тичайте да позвъните на 911!“

За щастие той пак загуби съзнание, а когато отново можеше да чува, вече командваше мъжки глас. Беше съседът мистър Браунинг.

— Погрижи се за леда, Лайза, и ми подай онова одеяло. Има много кръв.

— Той е пил — каза Лайза, продължавайки да търси съюзници.

— Сигурно не усеща нищо — добави услужливо мистър Браунинг. Двамата с Мак враждуваха от години.

Макар че можеше да каже нещо, Мак реши, както лежеше на студа, просто да затвори очи и да остави другите да се тревожат за него. Не след дълго чу сирената на линейка.

Всъщност в болницата му хареса. Лекарствата бяха приятни, сестрите го смятаха за сладур и той разполагаше с идеално оправдание да не ходи в кантората. Имаше шест шева и грозна синина на челото, но както Лайза уведоми някого по телефона, докато си мислеше, че е заспал, нямаше „допълнителни мозъчни увреждания“. След като бе потвърдено, че раните му не са сериозни, тя престана да идва в болницата. Не пускаше и момичетата. Той не бързаше да се прибира, а тя не бързаше да го види у дома. Но след два дни лекарят нареди да го изпишат. Докато си събираше нещата и се сбогуваше със сестрите, Лайза влезе в стаята и затвори вратата. Седна на единствения стол, кръстоса ръце и преметна крак върху крак, сякаш се канеше да остане задълго, а Мак се отпусна на леглото. Последната доза „Перкоцет“ все още действаше и той се чувстваше великолепно замаян.

— Уволнил си Фрида — каза тя със стиснати зъби и вдигнати вежди.

— Да.

— Защо?

— Защото ми писна от голямата й уста. Теб какво те засяга? Ти мразиш Фрида.

— Какво ще стане с кантората?

— Ако не друго, поне ще стане много по-тихо. И преди съм уволнявал секретарки. Не е кой знае какво.

Настъпи мълчание. Тя разтвори ръце и започна да суче кичур коса с пръст. Това означаваше, че обмисля нещо сериозно и се кани да го изрече.

— Утре в пет имаме час при доктор Хуанита — обяви тя.

Речено — сторено. Никакви възражения.

Доктор Хуанита бе от тримата дипломирани брачни консултанти в Клантън. Мак ги познаваше професионално покрай работата си като бракоразводен адвокат. Познаваше ги и лично, защото Лайза го бе мъкнала на консултации и при тримата. Защото той се нуждаеше от консултации. Тя, разбира се, не. Доктор Хуанита винаги заставаше на страната на жените, тъй че нейният избор не го изненада.

— Как са момичетата? — поинтересува се Мак.

Знаеше, че отговорът ще бъде ужасен, но ако не се проявеше интерес, по-късно тя щеше да се оплаче на доктор Хуанита: „Дори не попита за момичетата.“

— Унижени. Баща им се прибира пиян посред нощ, пада на алеята, чупи си черепа и го откарват в болницата, където се оказва, че алкохолът в кръвта му е два пъти над разрешеното. Целият град знае.

— Ако всички знаят, то е, защото ти си се раздрънкала. Не можеш ли просто да си държиш езика зад зъбите?

Лицето й пламна, в очите й заблестя ненавист.

— Ти… ти… ти си жалък. Знаеш ли, че си жалък, нещастен пияница?

— Не съм на същото мнение.

— По колко пиеш?

— Не достатъчно.

— Трябва ти помощ, Мак. Сериозна помощ.

— И очакваш да я получа от доктор Хуанита?

Тя изведнъж скочи и се втурна към вратата.

— Няма да се карам в болница.

— Разбира се. Предпочиташ да се караш пред момичетата.

Тя дръпна вратата и каза:

— Утре в пет и мисли му, ако не дойдеш.