Джон Гришам - Окръг Форд

— Пари в брой, Одел. От моя джоб в твоя и никой няма да научи. Дори данъчните.

— Не са ли склонни да дадат повече? — попита Одел.

Мак се навъси и ритна един камък.

— Нито цент, Одел. Нито цент. Двайсет и пет хиляди или нищо. И трябва да действаме бързо. Мога да ти връча парите след по-малко от месец.

— Какво очакваш да направя?

— Ела тук другия петък в осем сутринта. Нуждая се от един подпис, след което ще взема парите.

— А ти колко печелиш?

— Не е важно. Искаш ли парите или не?

— Не са много за цяло око.

— Прав си, но повече няма да получиш. Да или не?

Одел пак плю на асфалта и прехвърли клечката в другия край на устните си. Накрая каза:

— Май че да.

— Добре. Другия петък в осем сутринта. И ела сам.

При първата им среща преди години Одел бе споменал, че познава друг дървосекач, който загубил китката си при работа със същия модел моторна резачка на „Тинзо“. Тази втора злополука бе вдъхновила Мак да мечтае за атака на широк фронт, за шумен съдебен процес от името на десетки, може би дори стотици осакатени ищци. По онова време просто усещаше парите в ръцете си.

След дълго търсене бе открил ищец номер две в една пуста низина сред гъсти борови гори в съседния окръг Полк. Името му беше Джеръл Бейкър — трийсет и една годишен бивш дървосекач, който не можеше повече да упражнява професията си само с една ръка. Вместо това двамата с братовчед му бяха направили в караваната си лаборатория за производство на амфетамини и от тази дейност Джеръл печелеше много повече, отколкото от рязането на дървета. Новата му кариера обаче се оказа не по-малко опасна от предишната и Джеръл едва се отърва от огнена гибел, когато лабораторията избухна, изпепелявайки оборудването, инвентара, караваната и братовчеда. Джеръл бе осъден, хвърлен в затвора и от там написа няколко писма до адвоката си в Клантън, в които питаше как се придвижва колективният им иск срещу „Тинзо“. Естествено, отговор не получи. След няколко месеца го пуснаха под гаранция и се носеха слухове, че пак живее някъде наоколо. Мак не бе разговарял с него поне от две години.

А да разговаря с него сега би било адски трудно, ако не и невъзможно. Къщата на майка му беше изоставена. Съседът не прояви ни най-малко желание да помогне, докато Мак не обясни, че трябва да върне на Джеръл триста долара. Тъй като Джеръл вероятно дължеше пари на всички съседи на майка си, няколко подробности излязоха наяве. Мак определено не приличаше на наркопласьор, служител, който връчва призовки, или съдебен надзорник. Съседът посочи нагоре по пътя и отвъд хълма и Мак последва неговите указания. Докато навлизаше все по-навътре в боровите гори на окръг Полк, той намекна на още няколко души, че носи пари. Наближаваше пладне, когато черният път свърши. Стара каравана стърчеше унило върху циментови блокчета, обрасли с бръшлян. Стискайки револвера в джоба си, адвокатът предпазливо се приближи до караваната. Провисналата врата се отвори бавно.

Джеръл излезе на паянтовата дъсчена веранда и изгледа свирепо Мак, който застина на пет-шест метра от него. Макар и гол до кръста, Джеръл изглеждаше облечен, защото по гърдите и ръцете му се синееше богата колекция от затворнически татуировки. Косата му беше дълга и мръсна, тялото мършаво и очевидно съсипано от амфетамините. По вина на „Тинзо“ беше загубил лявата си ръка, но в дясната стискаше рязана двуцевка. Кимна, но не проговори. Дълбоко хлътналите очи му придаваха вид на призрак.

— Аз съм Мак Стафорд, адвокат от Клантън. Ти си Джеръл Бейкър, нали?

Мак с тревога очакваше пушката да се надигне за изстрел, но тя не помръдна. Колкото и да бе странно, клиентът отправи към него беззъба усмивка, която изглеждаше по-страшна от оръжието.

— Аха — изръмжа той.

Десетина минути разговаряха удивително любезно, като се имат предвид обстановката и досегашните им отношения. Щом осъзна, че му предстои да получи двайсет и пет хиляди долара в брой, Джеръл изведнъж стана кротък като агънце и дори покани адвоката да влезе. Мак учтиво отказа.

Когато се настаниха на кожените кресла и погледнаха брачната консултантка зад бюрото, доктор Хуанита вече беше напълно осведомена по всички въпроси и само се преструваше на безпристрастна. Мак едва се удържа да не попита двете жени колко пъти са си приказвали, но в момента стратегията му беше да избягва всеки конфликт.

След няколко реплики, предназначени да предразположат съпрузите и да създадат атмосфера на взаимно доверие и топлина, доктор Хуанита ги покани да кажат нещо. Както можеше да се очаква, Лайза започна първа. Петнайсет минути бърбори като картечница колко е нещастна, колко е празен животът й, колко е разочарована, без да пести думи за липсата на обич и амбиции у съпруга й, както и за нарастващото му влечение към алкохола.