Мери Кларк - През цялата нощ

Катрин се замисли.

— А полицията ще може ли да се свърже с мен тук?

Уиник посочи към телефона.

— Разбира се. Само ми кажете какво да ви поръчам.

Двайсет минути по-късно Катрин, майка й и Майкъл отпиваха димяща зеленчукова супа и гледаха телевизия в стаята до студиото. Предаваха репортаж за ранения затворнически пазач Марио Бонарди. Макар и все още критично, положението му беше стабилизирано.

Репортерът разговаряше със съпругата и децата му в чакалнята на интензивното отделение. Когато я помоли за коментар, уморената Роуз Бонарди каза:

— Съпругът ми ще се оправи. Искам да благодаря на всички, които днес са се молили за него. Семейството ни е прекарало много весели коледи, но тази ще е най-щастлива, защото знаем какво едва не сме загубили.

— Точно това ще кажем и ние, Майкъл — решително рече Катрин. — Татко ще оздравее и ще открием Брайън.

Репортерът завърши с думите:

— Това е всичко от мен, Тони.

— Благодаря, Тед. Радвам се, че нещата се развиват добре. Тъкмо такива коледни истории ни се иска да можем да разказваме. — Усмивката на водещия се стопи. — Все още няма следа от Джими Сидънс, който рани Марио Бонарди и на когото предстоеше съдебен процес за убийство на полицай. Източници от полицията предполагат, че е възможно да има намерение да се срещне с приятелката си Пейдж Ларонд в Мексико. Летищата, железопътните и автобусните гари са под наблюдение. Изминаха почти три години, откакто при бягството си след въоръжен грабеж той застреля полицай Уилям Грасо, който го спрял за пътно нарушение. Известно е, че Сидънс е въоръжен и трябва да се смята за извънредно опасен.

Докато водещият говореше, на екрана показваха полицейските снимки на Сидънс.

— Изглежда гаден — отбеляза Майкъл, загледан в студените очи и презрително усмихнатите устни на избягалия затворник.

— Определено — съгласи се Барбара Кавъноу. После погледна към лицето на внука си. — Защо не затвориш очи и не си починеш малко, Майк? — предложи му тя.

Той поклати глава.

— Не искам да спя.

Беше единайсет и една минута. Водещият казваше:

— Все още нямаме нова информация за местонахождението на седемгодишния Брайън Дорнън, който изчезна днес малко след пет часа. В тази празнична вечер ви призоваваме да продължавате да се молите за завръщането на Брайън при семейството му и желаем на всички ви весела Коледа.

„След час вече ще е Коледа — помисли си Катрин. — Трябва да се върнеш, Брайън, трябва да те открием. Трябва да си с мен утре сутрин, когато отидем при баща ти. Върни се, Брайън. Моля те, върни се!“

Вратата на чакалнята се отвори. Уиник покани вътре висок, около петдесетгодишен мъж, следван от полицай Мануел Ортис.

— Детектив Роудс иска да разговаря с вас, госпожо Дорнън — каза Уиник. — Ако имате нужда от мен, ще чакам отвън.

Катрин видя мрачните лица на полицаите и се вцепени от страх.

Те разбраха какво си е помислила.

— Не, госпожо Дорнън, не е това — побърза да я успокои Ортис.

— Аз съм от централното управление, госпожо Дорнън — представи се Роудс. — Имаме информация за Брайън, но първо ще ви кажа, че доколкото ни е известно, той е жив и здрав.

— Къде е тогава? — извика Майкъл. — Къде е брат ми?

Катрин внимателно слушаше, докато детектив Роудс й обясняваше как портфейлът й бил намерен от млада жена, която била сестра на избягалия затворник Джими Сидънс. Не искаше да приеме факта, че Брайън е бил отвлечен от убиеца, чието лице току-що бе видяла на телевизионния екран. „Не — помисли си тя, — не, това не е възможно.“

Посочи към телевизора.

— Преди малко съобщиха, че този човек навярно е на път към Мексико. Брайън изчезна преди шест часа. Вече може да е там.

— Ние в управлението не вярваме на тази история — отвърна Роудс. — Смятаме, че е тръгнал към Канада, вероятно с краден автомобил, и насочихме издирването в тази посока.

Внезапно Катрин откри, че не изпитва каквито и да е чувства. Също като в родилния дом, когато й инжектираха демерол и болките като по чудо бяха изчезнали. И тогава вдигна поглед към Том, който й намигна. Том, който винаги беше до нея. „Така е по-добре, нали, мила?“ — попита той. И мислите й, вече освободени от болката, бяха станали толкова ясни. Сега се чувстваше по същия начин.

— С каква кола са?

Роуд неспокойно се размърда.

— Не знаем. Само предполагаме, че е откраднал кола, но сме сигурни, че предположението ни е вярно. Съобщихме на всички патрули в Ню Йорк и Ню Ингланд да внимават за мъж, пътуващ с малко момче, което носи медальон на Сейнт Кристофър.