Дийн Кунц - Мистър Убийство

Толкова близо до колата са! Двигателят работи, фаровете светят. Държи Емили с едната ръка, Шарлът — с другата, а те го обичат… истински го обичат. Нали го прегръщаха и целуваха там, в антрето?! Така се радваха, че отново го виждат… неговите малки момиченца! Те знаят кой е баща им — истинският им баща. Само ако могат да влязат в колата, да затворят вратите и да потеглят — те ще бъдат негови завинаги!

А може би трябва да убие Вик — това крякащо копеле! Тогава ще могат лесно да избягат. Обаче как да го направи, без да забележат децата?

— Ти ми каза да не давам децата на никого, ако Пейджи не е с тях! — бърбори Вик. — На никого! Спомняш ли си какво ми каза?

Убиецът гледа втренчено Вик, ала не мисли толкова за отговор, колкото да го пречука. Отново е гладен, разтреперан, а краката му едва го държат. Вече копнее за сладките лакомства върху предната седалка: захар, въглехидрати, допълнителна енергия за оздравителните процеси, които още не са завършили.

— Марти? Спомняш ли си какво ми каза?

Убиецът няма и оръжие, което при други случаи не е проблем. Обучен е добре да убива и с голи ръце. Навярно сега също би бил достатъчно силен да го направи, въпреки състоянието си и факта, че Вик изглежда достатъчно жилав, за да окаже сериозна съпротива.

— На мене ми се видя странно — продължава Вик, — но ти ми каза да не ги давам дори на тебе, ако Пейджи не е с теб.

Проблемът е, че негодникът Вик има оръжие и започва да става подозрителен.

С всяка секунда надеждата за бягство се руши все повече и повече и дъждът сякаш я отнася нанякъде. Момичетата все още се държат за него. Хванал ги е здраво за ръцете, да, но и те всеки момент ще се изплъзнат. Какво да прави?! Той гледа глупаво Вик, умът му се мята насам-натам… блокирал е и не знае какво да каже — също както беше през деня в кабинета, когато се мъчеше да започне нова книга.

Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Внезапно разбира, че за да се пребори с тази трудност и да победи, трябва да се държи приятелски — така, както приятелите си говорят и постъпват един спрямо друг във филмите. Това ще премахне всяко подозрение.

В съзнанието му нахлува цял поток от спомени за филми и той им се подчинява.

— Вик! За бога, Вик! Аз… Нима така съм казал?!

Убиецът си представя, че е Джими Стюарт, защото всички харесват и вярват на Джими Стюарт.

— Не зная какво съм имал предвид. Сигурно съм превъртял… Ама просто… просто така съм се шашнал, че направо съм откачил! Толкова се стреснах от цялата тая побъркана история… Адски побъркана история!

— Но какво точно стана, Марти?

Уплашен, но любезен, заекващ, но искрен, той бе Джими Стюарт във филм на Хичкок.

— Толкова е сложно, Вик… всичко е адски объркано! Не е за вярване! Аз самият не мога да повярвам. Ще ми отнеме цял час, за да ти разкажа какво стана. Но не сега. Сега наистина не мога! Децата ми, тези деца, са в опасност, Вик, и господ да ми е на помощ, ако нещо им се случи! Няма да го преживея!

Той вижда как този нов подход оказва нужния ефект и побутва децата към колата, уверен, че съседът му вече няма да ги спира.

Ала Вик ги следва неотклонно и прецапва през локвите.

— Съвсем нищо ли не можеш да ми кажеш?

Като отваря задната врата на буика и настанява момичетата вътре, убиецът се обръща към Вик още веднъж.

— Срам ме е да го кажа, но точно аз — техният баща — съм виновен за това, че те са в опасност сега заради онова, което ми е професия.

Вик го изгледа недоумяващ.

— Но ти пишеш книги!

— Вик, ти знаеш ли какво е фанатизиран почитател?

Вик отваря широко очи, после примижава, когато напористият вятър запраща в лицето му залп от дъждовни капки.

— Като онази жена и Майкъл Дж. Фокс преди няколко години?

— Именно! Точно така! Като Майкъл Дж. Фокс. — Момичетата са вече в колата и той затръшва вратата. — Само че нас ни преследва не някаква си луда жена, а мъж. Тази вечер той отиде твърде далече, влезе в къщата ми с взлом, развилия се и аз трябваше да го раня. Аз, Вик, представяш ли си аз да раня някого?! Сега се боя, че той ще се върне. Трябва да отведа момичетата оттук.

— Боже мой! — възкликва Вик, повярвал напълно на разказа му.

— Сега нямам време да ти кажа повече, дори това, което ти обясних, е много. Така че просто… просто се прибирай у вас, за да не простинеш. Ще вземеш да легнеш от пневмония. Аз ще ти се обадя след няколко дни, за да ти разкажа останалото.

— Да можехме с нещо да ти помогнем… казва Вик колебливо.