Дийн Кунц - Мистър Убийство

До вратата на кухнята Пейджи ровеше за ключовете в джобовете на якето си от рипсено кадифе.

Изведнъж Марти се скова като при паралитичен гърч. Той не можа да извика Пейджи, не можа дори да мръдне.

От другата страна на улицата двигателят на буика запали, избръмча, пое гориво и мощно изрева. Облак от синкави прозрачни газове се разнесе от ауспуха.

Марти разбра, че е разкъсал обръча на паралитичния шок, чак когато бе стигнал средата на алеята. Той бе изскочил от гаража и тичаше към улицата през дъжда. Струваше му се, че първите десет метра бе изминал за част от секундата, чрез телепортиране. Обаче това беше просто инстинкт и най-обикновен животински страх. Тялото изпреварваше съзнанието.

Пистолетът беше в ръката му. Той не си спомни кога го бе извадил от колана.

Буикът се отлепи от бордюра, а Марти сви наляво, за да го последва. Колата се движеше бавно, защото шофьорът не знаеше, че го преследват.

Емили все още се виждаше зад стъклото. Уплашеното й лице сега бе притиснато плътно към прозореца. Тя гледаше право към баща си.

Марти бързо приближаваше колата. Още три метра до задната броня. Тогава тя плавно се отдалечи от него, много по-бързо, отколкото той бе в състояние да тича. Гумите изпърпориха през локвите и ги разплискаха.

Като пътничка в ладията на Харон 21 21 Лодкар превозващ душите на умрелите според гръцката митология. — Б.пр. , психопатът отвеждаше Емили не само надолу, по улицата, но я превеждаше също през водите на Стикс 22 22 Свещена река в подземното царство. — Б.пр. към царството на мъртвите.

Марти се потопи във вълните на черното отчаяние, ала сърцето му ускори ритъма си още повече и скоро той усети в себе си сили, каквито не подозираше. Затича още по-бързо от преди, разплисквайки локвите. Краката му се удряха в черния паваж като парни чукове, ръцете му се движеха енергично напред-назад, главата му бе леко издадена напред, с очи приковани в целта.

При първата пряка буикът намали скорост и на кръстовището спря напълно.

Задъхан, Марти настигна буика. Задната броня, задния калник, задната врата.

Лицето на Емили е на прозореца.

Тя поглежда нагоре, към него.

Сетивата му бяха така изострени от страха, сякаш бе взел някакъв опиат, променящ цялостно устройството на човешкия мозък. По някакъв странен, хипнотичен начин той регистрираше всяка особеност на множеството дъждовни капки, покриващи стъклото, което го разделяше от дъщеря му — техните криволици и спирали, в които се отразяваха сноповете светлина от уличните лампи, тяхната непрестанно изменяща се повърхност — като че ли всяка капчица беше важна, колкото което и да е друго нещо в този свят. По същия начин Марти виждаше вътрешността на колата, но не просто като тъмно петно, а като сложна, триизмерна плетеница от сенки и безброй нюанси на сиво, синьо и черно. Зад бледото лице на Емили сред сложните дантели от мрак и светлина се мяркаше още една детска фигурка: Шарлът.

Тъкмо, когато се изравни с предното стъкло откъм страната на шофьора и посегна към вратата, колата отново тръгна като зави надясно, пресичайки кръстовището.

Подхлъзна се и едва не падна върху мокрия паваж. Все пак успя да се задържи на крака, стисна оръжието си и се втурна след буика, който зави надясно по първата пресечка.

Шофьорът гледаше надясно и не подозираше, че Марти е от лявата му страна. Мъжът беше облечен в черна връхна дреха. През страничния прозорец, покрит с дъждовни капки, се виждаше само част от темето му. Косата му бе по-тъмна от тази на Вик Делорио.

Тъй като колата все още се движеше бавно заради завоя, Марти отново я настигна, шумно поемайки въздух. Сърцето му блъскаше оглушително. Този път той не посегна към вратата, защото вероятно беше заключена. Щеше да привлече вниманието му и нямаше да може да действа изневиделица. Повдигайки пистолета, той се прицели в тила на мъжа.

Децата можеха да пострадат от някое рикоширало парче стъкло. Трябваше да рискува. Иначе те бяха загубени завинаги.

Макар че този мъж едва ли бе Вик Делорио, Марти не можеше да натисне спусъка, без да знае по кого стреля. Като все още тичаше, той се изравни с колата и извика:

— Хей, хей, хей!

Шофьорът извърна глава, за да погледне през страничния прозорец.

Марти погледна надолу, над дулото на оръжието си и видя срещу себе си своето собствено лице. Другият! Стъклото пред него беше сякаш омагьосано огледало, в което собственият му образ се появяваше в малко по-различна форма и можеше да показва много по-злостни чувства от онези, които човек би разкрил пред света. Когато се изправи срещу него, това огледално лице кипеше от гняв и омраза.