Дийн Кунц - Мистър Убийство

Внезапно буикът спря, удряйки се странично в някакъв форд. Спирачките грозно изскърцаха. Макар трясъкът от удара да изпълни нощната тишина, буикът не се обърна, нито се запали.

За най-голяма изненада на Марти задната дясна врата на колата се отвори и дъщерите му изскочиха навън като хартиени змийчета от кутийка.

Доколкото виждаше, не бяха ранени. Извика им да се махат от буика, обаче децата нямаха нужда от неговия съвет. Те си имаха свой собствен план и незабавно хукнаха през улицата, търсейки прикритие.

Марти продължаваше да тича. Сега, когато момичетата бяха вън от колата, яростта му бе много по-голяма отколкото страха. Той искаше да рани шофьора, да го убие. Това не бе гняв, който гореше, а студена, изпепеляваща ярост — безумната, свирепа жажда за кръв на някое студено влечуго, която го плашеше, макар, че й се бе отдал напълно.

Марти бе на около петнадесет метра от буика, когато моторът му изрева, а изпод гумите се разнесе миризма на изгорял каучук. Другият се опитваше да се измъкне, но двете коли се бяха счепкали една в друга. Чу се дрънчене на метал, изскърцване, после нещо изтрака и буикът се отдели от форда.

Марти би предпочел да е по-близо, когато откри огън, за да може по-лесно и сигурно да улучи Другия, но усети, че тази бе най-добрата му възможност. Друга нямаше да има. Той с мъка успя да се спре, вдигна беретата, хванал я здраво с двете си ръце. Трепереше неудържимо и едва успяваше да държи обекта на мушка, проклинайки се за своята слабост и опитвайки се отчаяно да бъде непоклатим като скала.

Откатът от първия изстрел вдигна дулото на оръжието и Марти трябваше отново да го насочи, преди да стреля повторно.

Буикът се откъсна напълно от форда и се понесе напред, изминавайки два-три метра. За миг гумите не успяха да зацепят, хлъзнаха се по мокрия паваж и колата се завъртя на място, оставайки след себе си гейзер от сребристи пръски.

Марти дръпна спусъка и изръмжа доволно, когато видя как задното стъкло на буика се пръсна навътре. Веднага стреля повторно, целейки се в шофьора, опитвайки се да си представи как темето на мръсника се пръсва по същия начин, както прозореца и надявайки се горещо онова, което си представяше, да се материализира. Когато гумите зацепиха отново, буикът устремно се понесе напред, отдалечавайки се от него. Марти стреля отново… и отново, макар че колата бе вече извън обсега на оръжието му. Момичетата бяха далече от мястото на стрелбата, а на мократа улица нямаше никой. Би било проява на безотговорност, ако продължеше да стреля, защото вече не можеше да настигне Другия. По-голяма вероятност имаше да простреля някое невинно същество, което можеше случайно да излезе от някоя пресечка пред него, или пък да разбие нечий прозорец и да очисти някой човек, седнал най-спокойно пред телевизора си. Ала Марти нехаеше, не можеше да спре, искаше кръв, мъст… изпразваше пълнителя на оръжието си, а когато и последният куршум бе изстрелян, той неколкократно натисна спусъка, издавайки примитивни, нечленоразделни звуци на ярост, напълно загубил самообладание.

В „БеЕмВе“-то Пейджи пренебрегна знака СТОП и колата зави зад ъгъла, изправяйки се на двете си странични гуми. После тя овладя отново управлението и автомобилът се понесе по пресечката на изток.

Първото нещо, което видя, след като взе завоя, беше Марти, застанал по средата на улицата. Той стоеше широко разкрачен, хванал баретата с две ръце, и стреляше по отдалечаващия се буик.

Пейджи затаи дъх, сърцето й сякаш замря. Сигурно момичетата бяха в отдалечаващата се кола.

Тя натисна газта до край с намерение да заобиколи Марти и да настигне буика, да го блъсне отзад, да го избута от пътя, да удря мръсника с голи ръце, да му издере очите… да направи нещо, да направи всичко… Всичко! И тогава тя видя момичетата в техните ярко жълти мушами, застанали на тротоара от дясната страна на улицата, под една лампа. Те се държаха за ръце и изглеждаха толкова малки и крехки в дъжда и на жълтата светлина от уличната лампа.

Пейджи мина покрай Марти и спря до тротоара. Рязко отвори вратата и слезе от колата, оставяйки фаровете да светят и двигателят, включен.

Тя изтича към децата и се чу да казва: „Слава богу слава богу, слава богу, слава богу“. Продължаваше да повтаря тези думи дори, когато клекна и с две ръце притисна децата към себе си. Държеше се така, сякаш вярваше, че децата ще изчезнат от нейната прегръдка, ако прекъснеше напевните си повторения.