Дийн Кунц - Мистър Убийство

Тичайки до колата, която свърна по следващата улица, татко насочи оръжието си към прозореца откъм страната на шофьора и извика:

— Хей, хей, хей!

Когато фалшивият татко разбра кой му викаше, Шарлът се наведе, колкото позволяваше предпазния й колан, сграбчи Ем за палтото и я дръпна от прозореца.

— Наведи се, скрий лицето си! Бързо!

Двете се прегърнаха, сгушиха се една в друга и покриха с ръце главите си — Шарлът на Емили, а Емили на Шарлът.

БАМ!

Изстрелът беше най-пронизителният звук, който Шарлът бе чувала някога. Ушите й писнаха.

Тя едва не се разплака отново — този път от страх, но трябваше да се държи все пак заради Ем. В такъв момент една по-голяма сестра трябваше да мисли за задълженията и отговорностите си.

БАМ!

Когато вторият изстрел се разнесе почти веднага след първия, Шарлът разбра, че фалшивият татко е ранен, защото той извика от болка и започна да ругае, повтаряйки безброй пъти фразата с „майката“. Беше обаче в сравнително добра форма, за да продължи да кара. Автомобилът подскочи напред, но като че ли бе неуправляем — завъртя се наляво с голяма скорост, после рязко зави надясно.

Шарлът усети, че ще се ударят в нещо. Ако не се разбиеха и не станеха на пух и прах, тя и Ем трябваше да се измъкнат много бързо, когато колата спреше. Трябваше да излязат от нея, за да не пречат на татко да се справи с фалшивия.

Тя изобщо не се съмняваше, че татко ще се справи с другия, макар да не беше достатъчно голяма и да не беше чела който и да е от романите на татко за наемни убийци, оръжия, преследвания с коли и тъй нататък. Просто всичко онова, което му бе нужно да знае, той го знаеше. Фалшивият щеше да съжалява, че се бе захванал с татко — щеше да свърши в затвора, където щеше да остане дълги, дълги години.

Колата изви наляво. На предната седалка фалшивият тихо заскимтя от болка. Това й напомни за цвъртенето на Уейн, малкия хамстер… тогава, когато веднъж си бе заклещил крачето в механизма на колелото за упражнения. Но разбира се Уейн никога не ругаеше, а този човек така сърдито ругаеше, че повече не можеше и да бъде. Той не само използваше „майката“, но споменаваше напразно и Божието име и още много други думи, които тя никога не бе чувала преди и които несъмнено бяха лош език — ама от най-лошия!

Хванала здраво Ем с едната си ръка, тя опипа с другата предпазния си колан, намери копчето за освобождаване и леко сложи палеца си върху него.

Колата подскочи върху нещо и шофьорът натисна спирачките. Обърнаха се на една страна и се хлъзнаха по мокрия паваж. Задницата на буика се завъртя на ляво, а долната част се изправи нагоре така, сякаш бяха в едно от онези увеселителни влакчета.

Откъм шофьорската седалка колата силно се удари в нещо — обаче не беше чак толкова силно, та да ги убие. Шарлът натисна копчето на предпазния колан и той отхвърча назад. Тя трескаво заопипва колана на сестра си…

— Коланът ти! Бързо! Махни го!

Миг-два и намери копчето върху предпазния колан на Ем.

Вратата откъм Ем бе хлътнала навътре от онова нещо, в което се бяха ударили. Трябваше да излязат от вратата, където беше Шарлът.

Тя дръпна Ем към себе си, блъсна вратата, отвори я и избута малката си сестра навън.

В същото време Ем задърпа нея, сякаш Ем беше тази, която спасяваше, а на Шарлът й се искаше да каже: „Хей, кой тук е по-голямата сестра?“

Фалшивият татко ги видя или чу, че излизат от колата. Той се хвърли към задната седалка и сграбчи широкополата, мушамена шапка на Шарлът.

— Малка мръсница! — извика фалшивият.

Шарлът се измъкна изпод шапката, хвърли се през вратата навън, в мрака и дъжда и падна на ръце и колене върху черната улична настилка. Поглеждайки нагоре, тя видя, че Ем тича през улицата към отсрещния тротоар, залитайки така, сякаш беше бебе, което току-що се бе научило да ходи. Шарлът се изправи на крака и хукна след сестра си.

Някой крещеше имената им.

Татко беше.

Техният истински татко.

На около петдесет метра напред устремно носещият се буик се блъсна в един отчупен клон на дърво, цопнал в огромна локва. Колата поднесе, а водата в локвата се превърна в облак от пръски.

Марти се окуражи от възможността да стопи разстоянието между себе си и автомобила, но се уплаши от онова, което можеше да се случи с дъщерите му. Видеоклипът на съзнанието му не само показваше катастрофиралата кола, той просто не преставаше да я показва отново и отново. Сега му се струваше, че онова, което вижда, е материализирана проява на въображението му — така, както картините в съзнанието му добиваха плът върху страниците на неговите книги. Само че този път Марти бе тласнал представите си една гигантска крачка напред, прескачайки печатните страници и материализирайки представите си направо в действителността. За миг си помисли, че буикът не би се блъснал, ако той не си бе представил точно това. Уплаши се, че дъщерите му ще изгорят живи в колата само, защото си го бе помислил.