Дийн Кунц - Мистър Убийство

Трябва да си почине и да даде възможност на тялото си да се възстанови. Вече две нощи не е спал — откакто е напуснал Канзас Сити. При друг случай той би могъл да остане буден цели три нощи, а може би и четири, без да бъдат притъпени сетивата му. Обаче раните му, плюс липсата на сън, както и невероятните физически усилия, изискват време за почивка и възстановяване.

Утре ще си върне семейството и своя собствен живот. Толкова дълго се е лутал сам в тъмното, че един ден повече е без значение.

Беше така близо до успеха. За един кратък миг дъщерите му отново бяха негови. Неговата Шарлът. Неговата Емили.

Спомня си радостта, която бе изпитал в къщата на Делорио притиснал крехките телца на момичетата към себе си. Бяха толкова сладки. Целувките им бяха нежни и ефирни като докосване от крилото на пеперуда. Мелодичните им гласчета… „Татко, татко, татко“… бяха изпълнени с такава любов към него.

Спомняйки си колко близо е бил до пълното блаженство децата му да са изцяло негови завинаги, убиецът едва не се разплаква. Не бива да плаче. Свиването на мускулите в раненото му око ще увеличат непоносимо болката, а сълзите в дясното му око ще го лишат напълно от зрение.

Вместо това, той преминава през жилищния квартал на Ел Торо и навлиза в Лагуна Хилс, където в къщите греят светлини, и с топлото си сияние го мамят към блаженството на домашния уют. Той обаче си мисли как онези същите деца не го бяха послушали, а го бяха изоставили. Тази мисъл пресушава сълзите му и в него се надига гняв. Не разбира защо неговите малки, сладки момичета ще предпочетат един измамник пред истинския им баща, когато само минути преди това го бяха обсипали с целувки на обожание. Тяхното предателство го тревожи. Гризе го отвътре.

Марти караше, а Пейджи седеше на задната седалка, хванала здраво Шарлът и Емили за ръце. Все още не се чувстваше емоционално стабилна, за да си позволи да ги пусне.

Марти мина по един околен път, заобикалящ Мишън Виехо, като в началото гледаше да избягва главните улици колкото е възможно, за да не срещне полицаи. На всяка пресечка Пейджи се оглеждаше наоколо, следейки движението, очаквайки ожуленият буик да изскочи отнякъде и да ги избута от пътя. Тя на два пъти се обърна и погледна през задното стъкло, сигурна, че буикът ги преследва, но страховете й се оказаха напразни.

Когато Марти тръгна по шосе „Маргарит Паркуей“ и се отправи на юг, Пейджи най-сетне попита:

— Къде отиваме?

Той погледна към нея в огледалото за обратно виждане и каза:

— Не зная. Просто се махаме оттук. Все още не съм решил къде.

— Може би този път щяха да ти повярват.

— Как не?!

— Но хората там… те сигурно са видели буика!

— Може би, но не и човека, който го е карал. Никой не би ми станал свидетел.

— Вик и Кейти трябва да са видели мъжа.

— И са помислили, че съм аз.

— Но сега ще разберат, че не си бил ти.

— Те не са ни видели заедно, Пейджи. Само това има значение, дявол да го вземе! Някой, който да ни е видял заедно — независим свидетел!

— Шарлът и Емили — каза Пейджи. — Те са видели и него и тебе по едно и също време.

Марти поклати глава.

— Не става! Де, да можеше!!! Но за Лоубок показанията на малки деца изобщо няма да имат стойност.

— Не сме чак толкова малки! — обади се с тъничкото си гласче Емили, застанала зад Пейджи и, изглеждаща още по-малка и крехка.

Шарлът мълчеше, което бе необичайно за нея. И двете момичета още трепереха, но Шарлът почти се разтърсваше от конвулсии. Тя се притискаше към майка си, търсейки топлина и гушеше глава в яката си, подобно на малко костенурче.

Марти бе включил радиатора докрай. В колата би трябвало да е убийствено горещо. Обаче не беше.

Дори Пейджи трепереше.

— Може би трябваше да се обърнем отново към тях и да поговорим разумно.

Марти беше непреклонен.

— Не, мила! Не! Не можем да го направим. Помисли! Гарантирам ти, че ще ни отнемат пистолета. Нали стрелях по онзи?! От тяхна гледна точка, тъй или иначе, има престъпление. А при извършването му е употребено оръжие. Или някой наистина е нападнал децата ми и аз съм се опитал да го застрелям, или това продължава да бъде някаква особено хитра машинация с цел увеличаване продажбата на книгите ми. Навярно аз съм помолил някой приятел да кара буика, изстрелял съм сума ти халосни патрони по него, накарал съм децата си да лъжат и накрая отново съм дал фалшиви показания в полицията.

— След всичко това Лоубок едва ли ще поддържа абсурдната си хипотеза.