Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Нима?! И защо не?!

— Марти, но ти не би могъл.

— Добре де, добре — въздъхна съпругът й. — Може и да не поддържа теорията си.

— Той ще разбере, че става нещо много по-сериозно… каза Пейджи.

— Но на моята версия няма да повярва. А да си призная, тя изглежда по-откачена и от цял контейнер, пълен с марсиански паяци. Пък ако прочетеш статията в „Пийпъл“… Както и да е, той ще ми вземе беретата. Ами, ако намери и ловната пушка в куфара?!

— Няма причини да ни я вземе.

— Може да намери някакъв предлог. Слушай, Пейджи, Лоубок няма да промени мнението си за мене така лесно — не и, ако децата просто му кажат, че всичко е самата истина. Той ще си остане с още по-големи подозрения спрямо мене, отколкото към който и да е шофьор на буик, когото, впрочем, той не е и виждал. Ако ни вземе пистолета и пушката, ние ще бъдем напълно беззащитни. Я си представи следното: ченгетата си отиват и тогава онзи мръсник, онзи мой двойник влиза в къщата. Та ние няма да имаме с какво да се защитим!

— Ако полицаите все още не ни вярват, ако не ни защитят, тогава няма да останем в къщата.

— Не, Пейджи, аз наистина смятам, че ако негодникът се появи само две минути , след като ченгетата си отидат, ние изобщо няма да имаме никакъв шанс да се измъкнем.

— Едва ли ще рискува…

— О, ще рискува! И още как! Та той се върна първия път веднага , след като полицаите напуснаха къщата, нали?! Просто отишъл до къщата на Делорио и най-нахално позвънил на вратата им. Ами този престъпен тип изглежда само така живее — рискува ! Сигурно би разбил къщата ни, дори да имаше полицаи, и би го направил. Той е луд, цялата тази работа е напълно смахната, а аз не искам моя живот, твоя и на децата да зависи от онова, което би хрумнало на копелето!

Пейджи осъзна, че Марти е прав.

Въпреки това й беше трудно, дори болно да приеме, че положението им е толкова тежко, та дори органите на реда и закона не можеха да им помогнат. Щом не можеха да си осигурят официална помощ и защита, то тогава правителството не изпълняваше своите основни задължения спрямо тях: да поддържа обществения ред посредством честното и стриктно прилагане на наказателния кодекс. Въпреки скъпата кола и модерната магистрала, по която караха в момента, въпреки рекламните светлини, изпъстрящи хълмовете и долините на южна Калифорния, безсилието на правителството означаваше, че все пак те не живееха в цивилизован свят. Огромните базари, сложните транспортни системи, блестящите центрове на изкуството, спортните арени, импозантните правителствени сгради, многобройните киносалони, офисите-небостъргачи, изтънчените френски ресторанти, църквите, музеите, парковете, университетите и атомните електроцентрали не бяха нищо друго, освен една по-сложна фасада на цивилизацията, която въпреки привидната си солидност бе тънка като цигарена хартия и в действителност всички живееха в една високо технологична анархия, поддържана от надеждата и самозаблудата.

Непресекващото, тихо виене на колелата събуди в Пейджи непрекъснато нарастващ страх и усещане за приближаващо нещастие. Звукът беше толкова обикновен — просто гуми, които се триеха в пътната настилка, вечерната музика на ежедневието, ала изведнъж тя бе станала зловеща, като бръмченето на настъпващи бомбардировачи.

Когато Марти зави на югозапад по аутобана „Краун Вели Паркуей“ към Лагуна Нигел, Шарлът най-сетне наруши мълчанието.

— Татко?

Пейджи съзря очите му в огледалото за обратно виждане и по разтревожения му поглед разбра, че Марти също е обезпокоен от необичайната умисленост на дъщеря си.

— Да, момичето ми? — рече той.

— Какво беше онова нещо? — попита Шарлът.

— Кое нещо, мила?

— Нещото, което приличаше на тебе.

— Милион давам, за да мога да отговоря на въпроса ти. Но който и да е онзи мъж, той е човек, а не предмет. Просто човек, който ужасно много прилича на мене.

Пейджи си помисли за всичката кръв, която бе видяла в коридора на втория етаж за това колко бързо двойникът се бе възстановил след две сериозни рани в гърдите и как бе успял бързо да избяга. Почти веднага след раняването той бе достатъчно силен, за да се върне и нападне отново. Такъв тип просто не приличаше на човек. Тя знаеше, че обратните твърдения на Марти не са нищо друго, освен задължителните думи, с които един баща уверяваше децата си в непоклатимата и неизменна надеждност на възрастните.

След като помълча малко Шарлът каза:

— Не, той не беше човек. Беше предмет. Злобен… и грозен отвътре. Едно студено нещо. — По тялото на момиченцето преминаха тръпки и тя произнесе с треперлив глас следващите си думи. — Аз го целунах и му казах, че го обичам, но то си бе просто едно нещо…