Дийн Кунц - Мистър Убийство

От отчаяние към гняв, от гняв към омраза, от омраза към насилие. Насилието понякога успокоява.

Трябва да удари нещо! Нещо! Той се обръща, хвърля кръвнишки поглед към момичетата и им крясва:

— Млъкнете, млъкнете, млъкнете!

Те окаменяват. Изглежда никога преди не им е говорил така.

Малката прехапва устни и не може да го погледне в очите. Извръща лице и се взира през прозореца, навън.

— Тихо, за бога! Пазете тишина!

Когато отново се обръща напред и се опитва повторно да запали двигателя, по-голямото момиче избухва в сълзи и заплаква като бебе. Чистачките глухо потракват, стартерът стърже, двигателят вие, постоянното почукване на дъжда, а сега и този хленч — така пронизителен и стържещ! Прекалено много е, за да може да го понесе. Той й крещи без думи, но достатъчно силно, за да заглуши хленченето й и всички други звуци за момента. Хрумва му да се прехвърли на задната седалка, където е онова проклето, ревящо, малко създание, и да го накара да млъкне… Да го удари, да го разтърси, да му запуши с ръка устата и носа, докато то не може повече да издаде звук и най-накрая престане да плаче, престане да рита и изобщо престане, престане, престане…

… изведнъж двигателят изпухтява, прави оборот и най-сетне нежно замърква.

— Веднага се връщам — каза Пейджи и сложи малкия куфар зад седалката на шофьора в „БеЕмВе“-то.

Марти вдигна поглед навреме, за да види как тя се упътва към къщата.

— Чакай, какво правиш?!

— Трябва да изгася осветлението.

— По дяволите осветлението! Не се връщай вътре!

Беше сякаш момент от някаква литературна творба — направо от някой роман или филм и Марти веднага усети това. След като бяха опаковали багажа си, бяха стигнали до колата и почти бяха успели да избягат незасегнати, трябваше да се върнат в къщата, за да свършат някаква незначителна и ненужна работа, уверени в своята безопасност. А психопатът се оказваше вътре или защото се бе върнал, докато те бяха в гаража, или защото бе успял много добре да се скрие в някоя ниша, докато полицията претърсваше наоколо. Те минаваха от стая в стая, угасваха една след друга лампите в къщата, при което двойникът изведнъж изникваше в тъмното, размахал касапския нож от рафта с приборите в собствената им кухня и съсичаше, намушкваше, убиваше единия от тях, или и двамата.

Марти знаеше, че истинският живот не бе нито така екстравагантно пищен, както в най-блестящите литературни творби, нито наполовина толкова безотраден, както в средностатистическия роман… а още по-малко пък беше предсказуем — тъкмо обратното — както в блестящите творби, така и в средностатистическите романи. Страхът му да се върне в дома си, за да изгаси лампите, беше ирационален и резултат от едно прекалено активно въображение, както и от склонността на повечето писатели да виждат драми, злокобна участ и трагедии във всеки момент от развоя на човешките съдби, при всяка промяна на времето, програмата, мечтите, надеждите или при всяко завъртане на заровете.

Както и да е, те нямаше да се върнат в къщата. За нищо на света, по дяволите!

— Остави лампите да горят — каза Марти. — Заключи, вдигни гаражната врата и нека да отидем да вземем децата, за да се махнем най-после оттук.

Навярно Пейджи бе живяла достатъчно дълго с писател, за да бъде променена и нейната собствена фантазия, или може би тя изведнъж си спомни кръвта, разплискана в антрето на втория етаж… Каквато и да бе причината, тя не възрази, че при толкова много запалени лампи ще прахосат сума ти електрическа енергия. С едната си ръка Пейджи напипа копчето, за да вдигне гаражната врата, а с другата затвори вратата към кухнята.

Докато Марти заключваше багажника на „БеЕмВе“-то, гаражът бе вече напълно отворен. Металната преграда изтрака още веднъж и се скри в гредата над главите им.

Той зарея поглед навън, в дъждовната нощ, опипвайки разсеяно дръжката на пистолета, затъкнат в колана му. Фантазията му още работеше и Марти почти очакваше да види как вездесъщият двойник се задава по алеята.

Обаче вместо това, той видя нещо, което надминаваше и най-мрачните му фантазии — отсреща, пред къщата на Делорио бе спряла някаква кола. Не беше тяхната. Марти не я бе виждал никога преди. Фаровете светеха, макар шофьорът да не можеше да запали. Двигателят непрекъснато се давеше. Въпреки че мъжът зад волана беше само една тъмна фигура, бледият мъничък овал на детско личице, взиращо се навън през прозореца на задната седалка, бе ясно различим. Дори от това разстояние, Марти беше сигурен, че малкото момиченце в буика е Емили.