Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Върви сега, върви! Благодарен съм ти за това, което вече направи, но сега можеш да ми помогнеш само, ако не стоим на дъжда. Погледни се! За бога, та ти си мокър до кости! Не стой навън в този дъжд, за да не те мисля, че ще хванеш пневмония заради мене.

Като отиде при Марти, застанал до багажника на „БеЕмВе“-то, Пейджи сложи на земята третия куфар и ловната пушка „Мосберг“. Когато той отключи багажника и вдигна капака, Пейджи видя трите кутии и попита:

— Какво е това?

— Нещо, което ще ни потрябва — отвърна Марти.

— Какво например?

— Ще ти обясня по-късно — рече той, вдигна куфарите и ги сложи в багажника.

Когато трите куфара не можаха да се съберат отзад, Пейджи каза:

— Взела съм само най-необходимите вещи. Трябва да махнем едната кутия.

— Не! Ще сложа най-малкият куфар отзад под краката на Емили. Тя и без това не достига пода.

Стигнал средата на пътеката, водеща към входа на къщата Вик се обръща назад към буика.

Убиецът продължава да се прави на Джими Стюарт и подвиква:

— Върви, Вик, върви! Ето че и Кейти е излязла навън. Ще вземе и тя да се простуди и да легне! Прибирайте се и двамата!

Той се обръща, заобикаля задницата на колата и едва когато застава до шофьорската седалка, поглежда към къщата още веднъж.

Вик е изкачил стълбите и сега е на площадката до Кейти — твърде далече, за да осуети бягството му, със или без оръжие.

Махва им с ръка и те му отвръщат със същото. Той влиза в колата и сяда зад волана. Твърде големият му шлифер се разпростира около него. Чак тогава затваря вратата.

Отсреща, в неговия собствен дом лампите и на двата етажа светят. Натрапникът е там с Пейджи. Неговата красива Пейджи. Засега не може да направи нищо. Още не, защото няма оръжие.

Той се обръща и поглежда към задната седалка, където Шарлът и Емили вече са закопчали предпазните си колани. Те са добри момичета. И са толкова сладки в жълтите си мушами и шапки. Дори на снимката не са така сладки.

Двете подхващат разговор с него. Първа е Шарлът.

— Къде отиваме, татко? Откъде е тази кола?

— Къде е мама? — пита Емили.

Преди да може да им отговори, те го засипват безмилостно с куп въпроси.

— Какво стана? По кого стреля? Уби ли го?

— Мисис Санчес ли беше?

— И тя ли побесня като Ханибал Канибала, татко? И тя ли е „куку“? — пита го Шарлът.

Той поглежда през отсрещното стъкло и вижда как Вик и Кейти Делорио влизат в къщата и затварят вратата.

— Татко, вярно ли е? — пита Емили.

— Да, татко, кажи! Вярно ли е това, което каза за Майкъл Дж. Фокс на мистър Делорио? Вярно ли е? Майкъл Фокс е много хубав.

— Само пазете тишина! — казва им той раздразнено.

Убиецът включва на първа и натиска газта. Колата подскача на място, защото е забравил да освободи ръчната спирачка. Той я освобождава, но тогава колата подскача напред и спира.

— Защо мама не е с тебе? — пита Емили.

Вълнението на Шарлът се усилва, а от звука на нейния глас му се завива свят.

— Леле колко кръв имаш по ризата! Ти май наистина си застрелял някого! Ама че ужасно! Истинска гадост!!!

Усеща стръвен глад за храна. Ръцете му силно треперят — ключовете неистово дрънчат, когато се опитва отново да запали двигателя. Макар този път гладът му да не е така неистов, както по-рано, той чувства, че ще може да измине само стотина-двеста метра преди да се нахвърли върху онези сладкиши.

— Къде е мама?

— Сигурно онзи пръв е стрелял по тебе? Пръв ли стреля по тебе? Имаше ли нож? Някой страшен нож?! Какво оръжие имаше той, татко?

Стартерът стърже, колата пухти, но двигателят не запалва, сякаш е поел прекалено много гориво.

— Къде е мама?

— С голи ръце ли се бори с него? Изби ли му ножа, татко? Какво направи? Как го направи? Ти владееш ли карате? А, татко?

— Къде е мама? Искам да знам къде е мама?

Дъждовните капки отскачат от бронята на колата и почукват върху капака над главите ми: понг-понг-понг . Задавеният двигател го вбесява с това, че не иска да запали: рърр-рърр-рърр . Чистачките потракват глухо: напред-назад… тракат безспир. Момичешките гласове от задната седалка стават все по-пискливи и пронизителни. Също като влудяващото бръмчене на пчели: бъззз-бъззз-бъззз . Трябва да се съсредоточи, за да овладее треперещата си ръка, хванала ключа. Пръстите му се изпотяват и непрекъснато се изплъзват. Бои се, че е подал прекалено много гориво… Може би трябва да изключи за малко: ръррр-ръррр-ръррр . Стръвнишки глад! Трябва да яде!!! Трябва да се махне оттук!!! Трак-трак, понг-понг, неспираща, пулсираща болка… Сякаш заздравелите му рани отново са се отворили! Не може да диша!!! Проклет двигател!!! Ръррр… Не иска да се запали! Ръъърррр! Татко-татко-татко-татко-татко, бъзззззз…