Дийн Кунц - Мистър Убийство

Марти колебливо прекрачи прага и застана близо до вратата, оставайки така, за да не може Вик да я затвори.

— Какво има? — попита Вик. — Боиш се да не намокриш пода ли? Нали знаеш , че Кейти ме мисли за безнадежден мърляч?! Всичко вкъщи е двойно непромокаемо! Влизай, влизай!

Без да помръдне, Марти отправи поглед покрай Вик и се взря в гостната. После извърна очи нагоре към последното стъпало на вътрешните стълби. Той бе сложил черен шлифер, закопчан догоре. Беше твърде голям за него и отчасти по тази причина Марти изглеждаше смален.

Вик тъкмо си мислеше, че съседът му е онемял, когато Марти най-после каза:

— Къде са децата?

— Добре са — увери го Вик. — В безопасност са.

— Имам нужда от тях — каза Марти, а гласът му вече не бе прегракнал, както преди. Беше по-скоро безчувствен. — Трябват ми!

— Ама, за бога, приятелю, не можеш ли поне за малко да влезеш и да ни кажеш какво…

— Трябват ми сега — прекъсна го Марти, — те са мои!

„Все пак гласът му не е чак толкова безчувствен — помисли си Вик Делорио, — а по-скоро с мъка овладян“. Марти говореше така, сякаш едва сдържаше гнева си, страха си или някакво друго мощно чувство, обезпокоен, че може всеки миг да загуби самообладание. Той леко трепереше. Може би лицето му бе мокро не само от дъжда… а и от потта.

Кейти пристъпи към вратата и попита:

— Марти, какво има?

Вик се канеше да зададе същия въпрос. Марти Стилуотър беше толкова приятен човек, спокоен и вечно усмихнат… но сега бе скован и объркан. Каквото и да бе преживял тази вечер, то бе оставило дълбок отпечатък върху него.

Преди Марти да успее да отговори, Шарлът и Емили се показаха в края на коридора, който водеше към всекидневната. Сигурно бяха облекли дъждобраните си в мига, в който бяха чули гласа на баща си и сега, докато приближаваха към него, те се закопчаваха.

— Татко? — рече Шарлът, а гласът й трепна.

Като видя дъщерите си, очите на Марти плувнаха в сълзи. Щом Шарлът го заговори, той пристъпи навътре, за да може Вик да затвори вратата.

Децата изтичаха покрай Кейти, а Марти падна на колене в антрето. Момичетата така силно се хвърлиха в прегръдките му, че едва не го събориха на земята. След като и тримата се прегърнаха, Шарлът и Емили заговориха едновременно.

— Татко, добре ли си? Толкова се уплашихме! Добре ли си? Обичам те, татко. По тебе имаше толкова много кръв, ъххх! Казах й, че това не е твоята кръв… Крадец ли беше? Или мисис Санчес? Тя да не е побесняла? Кой беше? Ти добре ли си? А мама? Всичко свърши, нали? Защо милите хора понякога се разбесняват?

Всъщност и тримата бърбореха едновременно, защото, докато те питаха, Марти непрекъснато им говореше.

— Моята Шарлът, моята Емили, моите деца, обичам ви! Толкова ви обичам! Никога няма да позволя отново да ви откраднат! Никога!!!

Той ги целуваше по бузките и челата, притискаше ги силно, галеше косите им с треперещите си ръце и се прехласваше по тях така, сякаш не ги бе виждал с години.

Кейти се усмихваше, но и плачеше тихо, бършейки очи с жълтата кърпа за съдове.

Вик си мислеше, че срещата между децата и бащата сигурно е много трогателна, но тя не го развълнува по начина, по който жена му бе затрогната. Дължеше се отчасти на факта, че Марти изглеждаше и говореше някак особено — това не бе особеното поведение на човек, преборил се току-що с крадец, нахлул в дома му (ако в действителност точно това се бе случило), но просто… Хм, той просто беше някак особен. Странен. Думите му звучаха неестествено: „моята Шарлът, моята Емили, моите деца… така сладки, както и на снимката… моите деца, ще бъдем вече заедно, това е моята съдба…“ Гласът му също беше необикновен: прекалено треперлив и тревожен, след като изпитанието бе вече преминало (какво друго можеше да означава фактът, че полицаите си тръгнаха?), но също и малко превзет. Театрален. Подчертано театрален. Той не говореше спонтанно, а сякаш играеше в някакво представление, мъчейки се да си припомни своята реплика.

Всички казваха, че хората на изкуството са странни, особено писателите. Когато се запозна с Мартин Стилуотър, Вик очакваше, че той ще е ексцентричен. В това отношение обаче Марти го бе разочаровал. Той се оказа най-нормалният и разумен съсед, за какъвто човек би могъл да мечтае. Най-нормалният до този момент.

Като се изправи на крака, Марти хвана дъщерите си за ръце.

— Трябва да тръгваме — каза той и се упъти към изхода.

— Една секунда, Марти, приятелю! — рече Вик. — Не можеш да си отидеш просто тъй и да ни оставиш да гадаем. Искаме да знаем какво е станало и тъй нататък…