Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Ами ако мистър Делорио е следващият, който се разбеснее? Той има оръжие и никога не бихме могли да избягаме от него.

— Дръж се сериозно — рече Шарлът, но в следния миг разбра, че един учител по физическо възпитание би могъл да побеснее също така, както и една чистачка.

— Слушай, Ем! Ти знаеш какво трябва да правиш, когато той побеснее, нали?

— Да се обадя на девет, едно, едно.

— Няма да имаш време за това, глупачко. Значи, онова, което трябва да направиш, е да го ритнеш в орехите.

— Хъ?! — възкликна Емили и се навъси.

— Не си ли спомняш филма, който гледахме в събота? — попита Шарлът.

Мама беше много разстроена от филма. Тя дори се оплака на управителя на киното. Искаше да знае как този филм бе получил характеристика PG с такъв език и сцени на насилие, а управителят й бе отговорил, че характеристиката е PG-13 , което било нещо съвсем различно.

Една от сцените, тревожещи мама, беше онази, в която добрият побеждаваше лошия като го риташе силно между краката. След това един попита добрия какво е искал лошият, а добрият каза:

— Не зная какво искаше, но се нуждаеше от един хубав ритник в орехите.

Шарлът веднага бе усетила, че тази реплика бе подразнила майка й. По-късно Шарлът можеше да я попита и тя щеше да й обясни. Мама и татко вярваха, че на всички детски въпроси трябва да се отговаря честно. Понякога обаче беше много по-вълнуващо да се опита да научи отговорите сама, защото тогава тя знаеше нещо, което другите и не подозираха, че знае.

Вкъщи Шарлът провери в речника, за да разбере дали има определение за „орехи“, което би обяснило стореното от добрия на лошия, а също и защо майка й бе толкова недоволна от това. Когато видя, че неприличното и жаргонно значение на думата е „тестикули“, тя провери значението на „тестикули“ в същия речник. Разбра, каквото разбра, промъкна се в кабинета на баща си и взе неговата медицинска енциклопедия, за да разбере нещо повече. Беше доста особена работа. Обаче Шарлът разбра. Горе-долу. Може би повече, отколкото й се искаше да разбере. Криво-ляво тя обясни на Ем, но Ем изобщо не й повярва и очевидно веднага забрави думата.

— Също като филма в събота — напомни й Шарлът. — Ако мистър Делорио се разбеснее и стане много лош, ритни го между краката.

— О, да — рече неуверено Ем. — Ще го ритна в кулите.

— Тестикулите.

— Кулите!

— Тестикулите — твърдо настоя Шарлът.

Емили сви рамене примирително.

— Както кажеш.

Мисис Делорио влезе във всекидневната, бършейки ръцете си в жълта, кухненска кърпа. Върху блузата и полата си бе сложила престилка. Миришеше на току-що нарязан лук. Тя бе започнала да приготвя вечерята веднага след тяхното идване.

— Момичета, искате ли още пепси?

— Не, госпожо — отвърна Шарлът. — Така сме добре, благодарим. Представлението много ни хареса.

— Пиесата е страхотна — рече Емили.

— Любимата ни — добави Шарлът.

— Разказва се за едно момче с кули — каза Емили — и всички непрекъснато го ритат в тях.

Шарлът едва се сдържа да не удари малката мискинка по главата.

Мисис Делорио свъси чело озадачена, гледайки ту екрана на телевизора, ту Емили.

— Какви кули?

— Марули — намеси се Шарлът, опитвайки се плахо да потули работата.

На външната врата се позвъни и така възможността Емили да свърши още една бля бе прекъсната.

— Сигурно са вашите — каза мисис Делорио и бързо излезе от всекидневната.

— Мозъкът ти е колкото грахово зърно! — каза Шарлът на сестра си.

Емили изглеждаше много доволна.

— Яд те е, защото ти показах, че всичко това е измишльотина. Тя никога не е чувала за момче с кули.

— Уффф!

— Нъц! — рече Емили.

— Кретенче.

— Тенче.

— Това изобщо не е дума.

— Дума е, щом аз искам така.

На вратата някой настойчиво звънеше. Като на пожар.

Вик надникна през шпионката на вратата и видя мъжа на стълбищната площадка. Беше Марти Стилуотър.

Той отвори вратата и отстъпи назад, за да може съседът му да влезе.

— Боже мой! Марти, тук беше същинско стълпотворение на полицаи! Какво се е случило?

Марти го изгледа слисано, особено оръжието в дясната му ръка, премига, но в следващия миг сякаш реши нещо. Лицето му лъщеше, мокро от дъжда, изглеждаше лакирано и неестествено бяло — като на порцеланова фигура. На Вик се стори, че Марти е някак смален и сбръчкан — все едно че бе прекарал тежка болест.

— Добре ли си? Как е Пейджи? — попита Кейти, която изведнъж се появи в антрето и застана зад мъжа си.