Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Той е идиот — рече Пейджи.

— Историята е наистина дяволски невероятна!

— Аз вярвам.

— Зная и затова те обичам.

Той я целуна, а тя се притисна за малко към него.

— Как е гърлото ти? — попита Пейджи.

— Ще го преживея.

— Онзи идиот мисли, че ти сам си се душил.

— Не съм, но предполагам, че е възможно.

— Престани да го защитаваш! Направо ме вбесяваш… Сега какво? Не трябва ли да се махнем оттук?

— И то колкото е възможно по-бързо — съгласи се Марти. — Не трябва да се връщаме тук, докато не разберем какво става, по дяволите! Можеш ли да стегнеш един-два куфара за всички нас — най-необходимите неща за няколко дни?

— Разбира се — отвърна Пейджи, тръгвайки към стълбите.

— Отивам да се обадя на Вик и Кейти, за да разбера дали всичко е наред там. Като се върна, ще ти помогна. И Пейджи… пушката „Мосберг“ е под леглото в нашата стая.

— Окей — отвърна Пейджи, изкачвайки се вече по стълбите и пристъпвайки сред останките от парапета.

— Извади я и я сложи на леглото, докато подреждаш куфарите!

— Добре — каза тя, изкачила вече една трета от стълбите.

Марти реши, че не й е обяснил достатъчно красноречиво каква извънредна предпазливост се изискваше и додаде:

— Вземи оръжието със себе си, когато отиваш в стаята на момичетата.

— Добре.

Марти извиси глас достатъчно, за да накара Пейджи да спре, неподвижна. Той наклони глава назад и строго я изгледа, а болката прониза врата му.

— Дявол да го вземе, Пейджи, сериозно говоря!

Тя погледна надолу към него, изненадана от резкия тон, защото никога преди не бе чувала Марти да говори така с нея.

— Окей — отвърна Пейджи. — Ще взема оръжието със себе си.

— Добре.

Марти се запъти към телефона в кухнята и тъкмо бе стигнал в трапезарията, когато чу писъка на Пейджи от втория етаж. С разтуптяно сърце и поемайки си въздух на мъчителни и учестени глътки, той се втурна в преддверието, очаквайки да я види в ръцете на Другия.

Тя стоеше на най-горното стъпало, ужасена от зловещите кървави петна върху килима. Виждаше ги за първи път.

— Като чух за тях, аз още не мислех, че… — промълви Пейджи и погледна надолу към Марти. — Толкова много кръв! Как е могъл просто… просто да си отиде?!

— Не би могъл… ако беше обикновен човек. Ето защо съм сигурен, че ще се върне. Може би не тази нощ, може би не и утре. Навярно няма да е и след месец, но ще се върне!

— Марти, това е лудост!

— Зная.

— Мили боже! — възкликна Пейджи, произнасяйки думите повече като молитва, и забърза към голямата спалня.

Марти се върна в кухнята и взе беретата от шкафа. Макар сам да бе заредил пистолета, той извади пълнителя, провери го, пъхна го обратно и вкара един патрон в цевта.

Забеляза, че целият теракотен под е покрит с кални следи от стъпки. Много от тях бяха все още незасъхнали. През последните два часа полицаите бяха излизали навън в дъжда, бяха се връщали и очевидно не всички бяха имали съзнанието да избършат краката си пред вратата.

Макар да знаеше, че полицаите бяха доста заети и че имаха да вършат други, по-важни неща от това да се тревожат, загдето са нанесли кал в къщата, отпечатъците от стъпки (и небрежността, на която те бяха символ) изглеждаха за Марти почти такова голямо насилие, каквото бе и взломът на Другия. В него, като внезапно развила се пружина, звънна силна омраза.

Докато социопатите се прицелваха в съвременния свят, съдебната практика се основаваше на схващането, че злото е породено главно от социалната несправедливост. Престъпниците се считаха за жертви на обществото така, както хората, които те ограбваха или убиваха, бяха техни жертви. Наскоро някакъв мъж бе пуснат на свобода от един калифорнийски затвор след излежаването на шест годишна присъда за това, че бе изнасилил и убил единадесет годишно момиче. Шест години! Момичето разбира се си беше все така мъртво. Такива зверства сега бяха толкова често срещани, че историята намери съвсем бегло отражение в пресата. Щом съдилищата не можеха да защитят единадесет годишни невинни деца, щом Конгресът и Сенатът не можеха да съставят закони, които да заставят съдилищата да го сторят, то тогава не би могло изобщо да се мисли, че съдиите и политиците ще защитават всички, навсякъде и по всяко време.

Но, дявол да го вземе, човек очакваше поне полицаите да го защитят, защото те обхождаха улиците всеки ден, вряха и кипяха в нещата и знаеха точно как стои работата, големите босове във Вашингтон и самодоволните величия в съдилищата се бяха откъснали от действителността с високите си заплати, безбройни привилегии и тлъсти пенсии; те живееха в големи, специално охранявани къщи с високи зидове, изпращаха децата си в специални училища… и така изгубваха връзката с щетите, които нанасяха. Обаче не и редовните ченгета. Те бяха обикновени труженици — мъже и жени, които в работата си се сблъскваха със злото всеки ден; те знаеха, че злото се шири, както сред привилегированите и по-издигнати хора, така и сред бедните, знаеха, че обществото не е така грешно, както е грешна природата на човека.