Дийн Кунц - Мистър Убийство

По-късно ще се отърве от трупа, а утре ще си купи нови дрехи. Сега има да свърши толкова много работа за толкова кратко време.

Той взима портфейла на мъртвия. В него има доволно дебела пачка банкноти.

Убиецът хвърля и втората торба в багажника и затваря капака. Ключовете висят от ключалката.

В буика той си играе известно време с копчетата за радиатора, после потегля от паркинга.

Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Оглежда се наоколо за бензиностанция, не защото буикът се нуждае от зареждане, а защото трябва да намери телефонен автомат.

Спомня си гласовете в кухнята, докато той агонизираше сред треските от изпочупените перила. Натрапникът отпращаше Пейджи и момичетата навън, преди те да бяха влезли в преддверието и да бяха видели истинския си баща, който се мъчеше да се надигне и да застане на ръце и колене.

„… заведи ги отсреща при Вик и Кейти…“

Само след секунди той долови и друго полезно име:

„… в къщата на Делорио…“

Макар че са негови съседи, той не може да си спомни Вик и Кейти Делорио, нито пък коя е тяхната къща. Това знание е откраднато заедно с целия му живот. Обаче, ако техният телефонен номер е вписан в указателя, той ще ги открие.

Бензиностанция! Върху синята табела е написано „Пасифик Бел“.

Убиецът минава с колата покрай една телефонна кабина с плексигласови стени и едва успява да зърне тежкия указател, закачен за веригата.

Той оставя двигателя на буика запален и прецапва през една локва, отправяйки се към телефонния автомат. Влиза в кабината, затваря вратата, за да светне крушката над главата му и започва трескаво да прелиства указателя.

Късметът му работи. Виктор У. Делорио, единственият с такова име. Мишън Виехо. Неговата собствена улица — екстра! Той запомня адреса.

Изтичва в бензиностанцията, за да си купи сладкиши. Купува си двайсет. Десерти „Хърши“ с бадеми, „Тримата мускетари“, „Маундс“, „Несъл“, бял шоколад с ядки. Апетитът му е заситен за момента; десертите не са му нужни сега… но по-късно ще му потрябват.

Той плаща с част от парите на мъртвия, който е в багажника на буика.

— Доста си падате по сладкото — забелязва продавачът.

Отново в буика, той се отдалечава от бензиностанцията и се включва в движението. Страхува се за семейството си, което все още, уви, е във властта на измамника. Може би ще ги отведат някъде далече, където той не би могъл да ги открие. А може и да им сторят нещо лошо… дори да ги убият! Всичко може да се случи… Тъкмо видя снимката им и започна да ги опознава повторно, и ето че има опасност отново да ги загуби, още преди да е успял пак да ги целуне или да им каже колко много ги обича. Не е честно! Жестоко е! Сърцето му лудо бие, възпламенявайки част от болката, която допреди неотдавна пулсираше в бързо заздравяващите рани на гърдите му.

О, боже! Той има нужда от своето семейство! Има нужда да ги прегръща и на свой ред да бъде прегръщан. Иска да ги успокоява и да бъде успокояван… иска да чува как те произнасят името му. А чуе ли ги да го назовават по име, той ще стане някой веднъж завинаги.

Като натиска педала за газта и профучава покрай светофара, който тъкмо сменя светлината от жълта на червена, убиецът говори на своите деца с треперещ от вълнение глас:

— Шарлът, Емили… аз идвам. Бъдете смели. Татко идва, идва. Татко… Идва… Сега.

Лейтенант Лоубок беше последният полицай, който излезе от къщата.

На стълбите, при входа, докато вратите на полицейските коли се затръшваха в улицата зад него и двигателите ревяха задавено, той се обърна към Пейджи и Марти, за да ги дари с още една мимолетна и едва доловима усмивка. Явно изпитваше злостно желание да ги накара да го запомнят, за това че най-сетне бяха успели да събудят в него дълго потискания гняв.

— Ще се видя с вас веднага, щом получа лабораторните изследвания.

— Няма да е достатъчно скоро за нас — каза Пейджи. — Ние така сме очаровани от посещението ви, че просто не можем да чакаме до следващия път.

— Желая ви приятна вечер, мисис Стилуотър — рече Лоубок. — Приятна вечер и на вас, мистър Убийство.

Марти знаеше, че е детинщина да затръшва вратата под носа на детектива, но въпреки това почувства огромно задоволство.

Като закачи предпазната верига, той пусна резетата.

— Мистър Убийство ли?! — попита Пейджи.

— Така ме наричат в „Пийпъл“.

— Още не съм чела статията.

— На първа страница е. О, чакай само да ти я прочета! Направили са ме да изглеждам смешен — горкото старо плашило Марти Стилуотър, което бълва изключителни книжлета. Господи! Ако Лоубок е прочел статията днес, не го виня, загдето мисли, че случилото се е някакъв сорт рекламна машинация.