Дийн Кунц - Мистър Убийство

Във втората си рана убиецът докосва някакво твърдо, назъбено парче, което би могло да е отчупена частица от хрущял. Той обаче бързо осъзнава, че това не е хрущял, а оловното парче, което не го е прорязало от край до край и не е излязло от гърба му. Организмът му се стреми да изхвърли куршума. Той започва да го човърка и върти, докато най-накрая заседналият куршум изскача навън с влажен пукот и убиецът го хвърля на земята.

Макар да знае, че метаболизмът и възстановителните му сили са изключителни, той не се възприема като много по-различен от другите мъже. Филмите са го научили, че всички хора са неповторими по един или друг начин: едни притежават мощен магнетизъм за жените и последните просто не могат да му устоят; други обладават огромна смелост; трети пък, чийто живот бива пресъздаван от Арнолд Шварценегер и Силвестър Сталоун, могат да минат през дъжд от куршуми, незасегнати, и да победят в ръкопашен бой с пет-шест човека едновременно или последователно. Бързото оздравяване не изглежда чак толкова невероятно, когато се сравни с общата способност на героите от екрана да минават през самия ад, без да бъдат засегнати.

Грабвайки един студен сандвич с риба от купчината останала храна, той го глътва на шест големи хапки и напуска паркинга на закусвалнята. Започва да търси базар наблизо.

И тъй като се намира в южна Калифорния, не след дълго убиецът намира онова, което търси: един обширен комплекс от универсални и специализирани магазини. Покривите им са погълнали много повече метал, отколкото направата на един боен кораб: стените са от железобетон и са така масивни, че приличат на средновековна крепостна стена. Базарът е заобиколен от пет-шест декара черна настилка, осветена от улични фенери. Неумолимата, комерсиална същност на това място е прикрита чрез няколко насаждения, образуващи нещо като парк: две-три секвои, индиански лаври, няколко храста и палми.

Убиецът минава с хондата покрай видимо безкрайната редица от паркирани коли, докато най-накрая съзира как някакъв мъж в шлифер бързо излиза от базара, натоварен с две големи найлонови торби с покупки. Той спира зад един бял буик, слага торбите на земята и рови в джобовете си, търсейки ключовете, за да отключи багажника.

До буика има три коли, а до последната от тях се вижда свободно място за паркиране. Хондата, която убиецът кара чак от Оклахома, вече е изживяла времето си, не е полезна и трябва да бъде оставена тук.

Той слиза от колата, хванал щангата с дясната си ръка. Стиснал железния прът в единия край, убиецът го държи плътно до крака си, за да не привлича вниманието на околните.

Бурята сякаш е поутихнала малко. Вятърът не е така силен, по небето не проблясват светкавици.

Макар дъждът да е все така студен, както преди, сега за него той е по-скоро ободряващ, отколкото леден.

Докато върви по посока на базара и буика, той оглежда паркинга. Доколкото вижда, никой не го наблюдава. Нито една от паркираните в кръг коли не се кани да потегля: никакви светлини, никакви издайнически, синкави пера от изгорели газове, излизащи от ауспуха. Най-близката потегляща кола е през три-четири реда.

Мъжът намира ключовете, отваря багажника на буика и слага в него първата торба. Като се навежда да вземе втората, непознатият разбира, че вече не е сам. Той обръща глава, поглежда назад и нагоре така, както е наведен, при това навреме, за да види щангата, устремила се към лицето му, като едва успява да изрази някаква изненада.

Вторият удар навярно не е необходим. Още при първия парчета от натрошените лицеви кости се забиват в мозъка. Все пак убиецът удря още веднъж безжизнения и притихнал непознат.

После хвърля щангата в отворения багажник. Тя се удря в нещо и кухо изтраква.

Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Без да губи време, убиецът се оглежда, за да се увери, че все още никой не го е забелязал, вдига мъжа от мократа настилка с маниера на културист, започващ тренировката си с вдигане на гири, пуска трупа в багажника и колата се разклаща под тежестта му.

Нощта и дъждът осигуряват нужното му прикритие, за да може да смъкне шлифера от трупа. Едното око на мъртвеца гледа втренчено, а другото се върти свободно в орбитата си; зъбите му са изпочупени, а устата му е застинала във вик на ужас, който така и никога не се изтръгна от гърдите му.

Когато облича шлифера върху мокрите си дрехи, убиецът разбира, че той е възголям, а ръкавите са с два-три сантиметра по-дълги, но засега върши работа, защото скрива окървавените му, разкъсани и покрити с петна дрехи, придавайки му сравнително представителен вид. Това е единственото нещо, което го интересува. Шлиферът е все още топъл — запазил е топлината от тялото на непознатия.