Дийн Кунц - Мистър Убийство

Марти пусна ръката на Шарлът само, за да отвори вратата, и отново я сграбчи. Вятърът се втурна с вой в антрето, а гоблените с извезаните по тях синигерчета и пролетни цветя изтракаха върху стената.

Когато писателят излезе, без изобщо да даде някакъв отговор, Вик погледна към Кейти и видя как изразът на лицето й се променя. По лицето й още блестяха сълзи, ала очите й бяха сухи. Кейти гледаше към Марти, озадачена.

„Значи не само аз…“ — помисли си Вик.

Той излезе и видя, че писателят бе вече слязъл по външното стълбище и вървеше по пътеката, блъскан от вятъра и дъжда, хванал децата си за ръце. Въздухът беше мразовит. Жабешкото крякане бе мелодично и в същото време неестествено, студено и механично — като стърженето и тракането на оголени зъбчати колела в някоя заскрежена машина. От този звук на Вик му се прииска да влезе обратно в къщата, да седне пред горящия в камината огън и да изпие огромно количество горещо кафе, примесено с бренди.

— Дявол да го вземе, Марти! Чакай малко!

Писателят се обърна и погледна назад, а двете момиченца се притиснаха към него.

— Ние сме ти приятели и искаме да ти помогнем — продължи Вик. — Каквото и да се е случило, искаме да ти помогнем.

— Нищо не можеш да направиш, Виктор.

— Виктор?! Човече, ти знаеш, че мразя „Виктор“! Никой не ме нарича така! Нито дори старата ми майчица… а тя ги разбира тия работи.

— Извинявай… Вик. Аз просто съм много напрегнат.

Марти отново тръгна по пътеката, а момичетата го последваха.

В края на пътеката беше спряла някаква кола. Нов буик. Дъждовните капки блестяха по него като скъпоценни камъни. Двигателят беше запален. Фаровете светеха. Вътре нямаше никой.

Вик се втурна надолу по външните стълби, изскачайки навън в дъжда, който макар и да не бе вече така пороен, бе все още доста силен. Той бързо ги настигна.

— Това твоята кола ли е? — попита Вик.

— Да — отвърна Марти.

— Откога?

— Днес я купих.

— Къде е Пейджи?

— Имам среща с нея — отвърна Марти, а лицето му бе бяло като черепа под него. Той видимо трепереше, а очите му изглеждаха някак особено на светлината от уличната лампа.

— Слушай, Вик, децата ще се намокрят до кости в този дъжд.

— Аз ще се намокря! — възкликна Вик. — Те имат дъждобрани! Пейджи не е ли у вас?

— Вече е тръгнала — каза Марти и погледна тревожно към къщата си от другата страна на улицата. Лампите на първия и втория етаж все още светеха. — Имам среща с нея.

— Помниш ли какво ми каза…

— Вик, моля те…

— Почти бях забравил, какво ми каза. Сетих се чак, когато тръгна надолу по пътеката.

— Трябва да вървим, Вик.

— Каза ми да не давам децата на никого, ако Пейджи не е с тях. На никого! Спомняш ли си какво ми каза?

Марти занесе двата куфара долу, в кухнята.

Девет милиметровият парабел „Берета“ беше затъкнат в колана на панталоните му и неприятно притискаше стомаха му. Той носеше груб вълнен пуловер на шарени еленчета, който скриваше пистолета му. Якето му от мачкан лак в червено и черно беше разкопчано и Марти лесно можеше да измъкне оръжието си, като просо пуснеше пътническите чанти на земята.

Пейджи го последва в кухнята. Тя носеше един куфар и една 12-калиброва ловна пушка „Мосберг“.

— Не отваряй външната врата — каза й Марти и мина през малкия портал, свързващ кухнята с тъмния гараж.

Той не желаеше външната двойна врата да бъде отворена, докато товареха колата, защото така щяха лесно да станат мишена. Според Марти, Другият навярно дори в тази минута бе някъде отвън.

Пейджи влезе в гаража след Марти и запали флуоресцентните лампи над главата си. Дългите тръби премигаха, но не светнаха веднага, защото релетата бяха остарели. Покрай стените, между колите и наклонените греди на покрива заиграха сенки.

Като изви врат и изохка от болка, Марти внезапно рязко обърна глава към подскачащите фантоми. Никой от фантомите нямаше лице, да не говорим пък, че изобщо никой нямаше лице, еднакво с неговото.

Флуоресцентното осветление най-сетне се разгоря напълно. Ярката бяла светлина, студена и безучастна като зимно, утринно слънце, накара призрачните танцьори да замръзнат изведнъж на местата си.

Той е на два-три метра от буика и е хванал здраво децата си за ръце, за да си тръгне с тях. Неговата Шарлът. Неговата Емили. Неговото бъдеще, неговата съдба… Толкова близо, толкова умопомрачително близо.

Но Вик не се отказва. Този тип е истинска пиявица. Преследва ги чак до колата, сякаш не забелязва дъжда. И непрекъснато бърбори, задава въпроси… адски е шумен мръсникът!